Нямаше никаква представа каква съдба я очакваше. Въжетата обаче не бяха завързани много здраво и тя успя да се измъкне. Ден след ден момичето живееше в постоянен страх, мъчеше се да стои далеч от Чаросплетника и търсеше изход от покоите му. Надпреварваше се за огризките от храна с гладния чакал, който скиташе из стаите, водейки животинско съществуване, само и само да не умре от глад или жажда в жегата. През цялото време държеше ушите си наострени за звука от прещракването на ключа в ключалката — ключалката на единствената врата — съзнавайки, че ако Върховният Чаросплетник я спипаше, щеше да я подложи на невъобразими мъчения. Никога досега не се бе сблъсквала с толкова продължителен и неотслабващ ужас.
Кошмарът свърши едва когато Вещерът се строполи мъртъв на земята, докато експлозиите разтърсваха Императорската цитадела. По-късно откри, че смъртта му бе заслуга на Кайлин ту Моритат, ала тогава това изобщо не я интересуваше. Номору взе ключа от трупа му и избяга от Цитаделата сред настаналия хаос, докато Лусия беше спасена от Кайку и нейните спътници.
Момичето веднага се върна в Бедняшкия квартал, ала не успя да намери човека, който я бе предал. Тогава отиде при един Рисувач, който татуира Маската на гърба й, както и малък символ на единия й бицепс за човека, който я бе продал на Чаросплетниците.
Тя напусна Аксками, отделяйки се от хората, които някога бе познавала. Предаването й на ловците бе капката, с която чашата преля. Отсега нататък нямаше да се доверява на никого. Тя започна да се скита насам-натам, а когато до ушите й достигнаха слуховете за Лоното, където живееха хора, които ненавиждаха Чаросплетниците, реши да ги проследи до първоизточника. С тях поне щеше да споделя обща кауза.
Тя примигна, когато задушлив облак дим премина покрай лицето й. Съзнанието й трескаво пресмяташе възможностите, които стояха пред нея, отхвърляйки ги една по една. Боговете да я прокълнат, ала нямаше никакво намерение да умре тук, в Лоното, с толкова много недовършени неща пред себе си. Трябваше да има някакъв отговор, някакъв начин да се добере до Възлите и да разкъса връзката между тях и армията, която командваха. Едва ли се намираха много далеч, ала за сметка на това бяха скрити доста добре.
Внезапен порив на горещия вятър издуха гъстите вълма пушек и лъчите на окото на Нуку озариха баталната сцена. Номору заслони очите си с длан и погледна нагоре. В небето над Лоното се рееха гнусовраните и надаваха продраните си крясъци. Младата жена остана загледана в тях за известно време.
Гнусовраните. Те бяха ключът.
Премятайки пушката си на рамо, тя се затича към най-близката стълба и се спусна на земята. Западната стена нямаше да издържи дълго. Номору се надяваше само да издържи достатъчно дълго, за да може да се добере до нея.
Юги крачеше енергично из Лоното, стиснал пушката в ръцете си, готов за стрелба. Всяка крива уличка, всеки завой на утъпканите прашни пътища сега криеше опасност. Зад него вървяха Лусия, Флен и Ирилия, една от Сестрите от Аления орден — дълголика, светлокоса жена, оставена от Кайлин като ескорт. Най-отзад беше Заелис, който понакуцваше с болния си крак, а в ръцете му също се поклащаше пушка.
Хищниците тичаха на свобода по улиците. Вече бяха срещнали и убили един, а по улиците се въргаляха разкъсани и обезобразени жертви на зверовете. Въпреки че западната стена още се държеше, създанията бяха успели да се промъкнат по някакъв начин в града, което означаваше, че платата и терасите на Лоното вече не бяха сигурно място.
Мерките за извънредно положение влязоха в сила прекалено късно. Децата бяха отведени в пещерите на върха на Лоното, които служеха за склад за амуниции и провизии. Юги бе настоявал децата да бъдат заведени там още преди започването на атаката, ала Заелис не искаше и да чуе за това. Плетеницата от тунели имаше прекалено много входове и бе твърде голяма; бе невъзможно да я охраняват и веднъж влезли вътре, децата щяха да се озоват в капан. Водачът на Либера Драмач смяташе, че в краен случай децата трябваше да бъдат отведени на изток от селището, където да се разпръснат из разлома Ксарана — според него армията щеше да концентрира усилията си върху града и нямаше да преследва отделни хора, още по-малко пък деца. Това само по себе си беше доста рисковано, защото Разломът не беше място за деца, но пак бе по-добре от сигурната им смърт. Сломената защита на север и на юг бе направила невъзможно осъществяването на този план, защото Лоното бе обкръжено. Изпращането на децата в пещерите само отлагаше невъзможното, ала нали трябваше да сторят нещо, за да предпазят малките. Постъпката на Заелис бе красноречиво свидетелство както за отчаянието му, така и за безнадеждния характер на ситуацията.