Юги ги поведе по един дървен мост, простиращ се над скупчените покриви на няколко къщи, чиято архитектура напомняше тази от Новоземие. Разминаха се с едно Различно семейство, което незнайно защо бързаше в противоположната посока. Иначе ясното небе бе почти изцяло скрито от гъстите облаци тъмен пушек. Лусия кашляше непрекъснато, прикрила устата си с ръце, докато Флен тичаше покрай нея и й хвърляше угрижени погледи. Сестрата ги следваше неотлъчно, ала вниманието й бе насочено другаде; въздухът около нея трептеше от битката, която водеха представителките на Ордена й, и тя едновременно се страхуваше и копнееше да се присъедини към тях. Кайлин искаше да пази собственоръчно бившата Престолонаследничка, ала се налагаше да води битката срещу Чаросплетниците, ето защо бе оставила една от не толкова опитните си Сестри да отговаря за защитата на момичето. Ирилия съвсем наскоро бе завършила обучението си, но имаше талант и щеше да се справи с лекота с Различните хищници, които можеха да се изпречат на пътя им.
По широко каменно стълбище се изкачиха до следващата от терасите на Лоното, а оттам поеха по тясна лъкатушеща уличка. Светилищата, покрай които минаваха, бяха отрупани с дарове на боговете и тамян, чиято упойваща миризма изпълваше въздуха. Около тях се бяха стекли доста хора, които се молеха, надявайки се на някакво чудо, което да ги спаси от неизбежното.
Изведнъж от една странична уличка пред тях изскочи кошмарно създание, наподобяващо гигантски паяк — с шест дълги крайника и муцуна, която изглеждаше едновременно човешка и маймунска. Юги се прицели и стреля на мига, ала изстрелът му отиде нахалост и чудовището изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Хората около светилищата се разпръснаха, обзети от паника, търсейки място, където да се скрият от Различната твар.
Заелис наблюдаваше онова, което се случваше наоколо, със свито сърце. За първи път се сблъскваше с тоталната разруха на всичко, на което бе посветил своето съществуване. Всички тези години, които бе отдал на това да събира, организира и обединява хората; всички тези години, които самите хора бяха отделили, за да облагородят това диво място, да си построят домове и да съградят наново живота си… Преследвани от Чаросплетниците същества се трудеха рамо до рамо с хора, които би трябвало да ги мразят, ала различията бяха преодолени, а предразсъдъците — захвърлени; в крайна сметка Лоното оцеля, като с всяка следваща година укрепваше все повече и повече. Обитателите му се гордееха с това, което бяха създали, и с общността, която бяха изградили; Заелис също се гордееше с постигнатото. Това място бе красноречивото доказателство, че в Сарамир съществуваше и друг начин на живот — извън пипалата на Чаросплетниците и властта на благородниците.
Ала ето че всичко това сега рухваше пред очите му. Дори и да преживееха този ден, с Лоното бе свършено. След като Вещерите знаеха къде е, нямаше да се успокоят, докато не го унищожат. При мисълта за това той усети как в гърлото му засяда голяма буца — прекалено болезнена, за да бъде преглътната.
Да не забравяме и Лусия. Заелис възприемаше действията й като предателство. Как можеше да съзаклятничи с Кайлин и да използва самата себе си като стръв, за да подмами Чаросплетниците в капан? Значи слушаше Аления орден, а не слушаше човека, който я бе отгледал и възпитал през всичките тези години… Та тя можеше да умре тук — само защото бе отказала да я заведат на сигурно място. Дали правеше това само за да го тормози? Дали това бе просто характерният за всяко подрастващо момиче бунт срещу родителския авторитет? Едва ли някой можеше да каже със сигурност, когато ставаше въпрос за Лусия. Белобрадият мъж обаче бе сигурен в едно — девойката го наказваше, задето я бе изпратил в Алскайн Мар, наказваше го, задето бе поставил Либера Драмач над нея, задето я възприемаше като средство за постигане на определена цел, а не като дъщеря.
Заслужаваше ли го? Може би. Ала, всемогъщи духове, не си бе представял, че ще боли толкова много.