Вещерът отвърна на погледа й — Юги можеше да почувства как злокобният му взор сякаш я изпепеляваше.
С периферното си зрение Юги видя как белобрадият мъж се размърдва и надига пушката си.
— Заелис, недей! — извика той, ала вече беше твърде късно. Маската на Чаросплетника се бе обърнала към водача на Либера Драмач и едната му ръка се изстреля напред, разпервайки мъртвешки белите си пръсти като ноктите на хищна птица. Усилията на белобрадия мъж да се прицели внезапно бяха осуетени, сякаш някой бе сграбчил цевта на оръжието му. В същото време Юги почувства как собствените му мускули се вцепеняват, схващайки се болезнено; мъжът се строполи отново на земята. Очите му бяха широко отворени от ужас и попиваха кошмарната сцена, ала останалата част от тялото му престана да му се подчинява. Не можеше дори да изкрещи.
Белобрадият мъж започна бавно да насочва пушката към себе си. От изкривеното му от ужас лице ставаше ясно, че това изобщо не ставаше по негово желание, ала дулото на оръжието продължаваше неумолимо да се движи към главата му. Парализираният Юги не можеше да стори нищо, освен да гледа безмълвно. Лусия също стоеше неподвижно, наблюдавайки сцената със зареяния си взор.
Вените по врата на Заелис бяха изпъкнали като въжета от усилията му да се съпротивлява, ала всичко бе безсмислено. Вече бе извил пушката така, че дулото бе притиснато до гърлото му, точно под брадичката.
„Не може да достигне спусъка, помисли си Юги, а в сърцето му припламна огнивото на надеждата. Пушката е твърде дълга.“
Тогава спусъкът започна да се движи сам. Пръстите на Вещера се сгърчиха в юмрук.
— Боговете да ви прокълнат, нечовешки копелета! — успя да изграчи Заелис, преди пушката да гръмне и да пръсне мозъка му.
Изстрелът отекна по улицата, изгубвайки се сред далечния тътен на битката. Яростният вик, надигнал се в гърлото на Юги, бе задушен в гръкляна му. Лусия бе неподвижна и безмълвна. Капки от кръвта на настойника й блестяха по лицето й. Тялото й трепереше, очите й се пълнеха със сълзи, а устните й се разтвориха едва забележимо.
Заелис падна на колене, след което се наклони настрани и се строполи на земята. От миглите на момичето се отрони сълза и потече по изцапаната й буза.
Без да обръща никакво внимание на Юги, Чаросплетникът завъртя люспестото си лице към Лусия.
— Плачеш, Лусия? — изсъска той. — Няма смисъл. Няма никакъв смисъл.
Мъжът с кърпата на челото напрегна всичките си сили, опитвайки се да изкрещи: „Не нея! Вземете мен! Мен!“, ала нямаше човешка воля, която да пречупи силата на Вещер. Прииска му се да заплаче от безсилие, ала не му бе позволено дори това.
Чаросплетникът направи крачка към момичето и Маската му изведнъж се пръсна на парчета.
Отзвукът от изстрела достигна до тях секунда по-късно. Вещерът остана неподвижен на мястото си за няколко секунди, а тъничка струйка кръв потече по съсухреното му лице,след което политна назад и се сгромоляса тежко на земята.
Мускулите на Юги изведнъж се освободиха и той скочи на крака. Вятърът запрати гъст облак дим в лицето му и той се закашля, ала радостта от освобождаването му от гнусната хватка на Чаросплетника докара сълзи в очите му, които нямаха нищо общо с парливия пушек. Той изхълца, когато ужасът, потресът и скръбта от последните мигове го връхлетяха, после преглътна, пое си дълбоко дъх и избърса очи с крайчеца на кърпата, завързана около челото му.
Лусия.
Вятърът внезапно смени посоката си и пушекът се издигна към небето, сякаш засмукан от окото на Нуку. Тогава Юги забеляза как Номору тича към тях, а изящната й пушка се поклаща в дясната й ръка. Лусия наблюдаваше безстрастно сцената — стоеше напълно неподвижно, като изключим ръката, която прокара през косата си.
Юги се приближи бавно към нея; имаше чувството, че цялото му тяло е изтръпнало, а мускулите му започваха да го болят зверски. Очите му срещнаха тези на Номору, когато тя дотича запъхтяна при тях.
— Последвах гарваните — каза младата жена.
Юги остана загледан в нея, неспособен да намери думите, с които да изрази огромната си благодарност; после се наведе и сложи ръце на раменете на Лусия. Момичето трепереше като лист, а сълзите се стичаха по страните му.
— Това Заелис ли е? — попита Номору.
Юги потръпна при нечувствителността й.
— Момчето — прошепна. — Отиди да видиш как е.
Жената се подчини. На улицата започнаха да се появяват други хора — отначало надничаха боязливо, после се втурнаха да помагат, когато видяха прострените тела на мъртвите Чаросплетници, ала вече беше твърде късно. „Къде бяха, когато се нуждаехме от тях?“, запита се горчиво Юги.