Ала лицето, което се виждаше там, бе на Кайку.
Младата жена бе потресена. Коленете й се разтрепериха; беше все едно да гледаш в криво огледало или някаква скулптура, разтопена наполовина. Плътта провисваше от очните кухини, устата бе изкривена на една страна, сякаш опъната от невидима кука, зъбите й се простираха в множество редове… ала това беше самата тя.
((измъкни ни оттук!)), дочу се гласът отново.
((Какви сте вие?)), попита Кайку; отвращението я бе накарало да забрави за опасностите, съпровождащи използването на нейната кана.
Чудовището, което бе копирало лицето й, се отдръпна обратно в сенките, и младата жена се обърна към съществото, което я бе заговорило първоначално. То се бе приближило до решетките — жалка, дребна твар с увиснали перки и крайници с различна големина. От уродливото, асиметрично лице я погледнаха две сълзящи очи със странен цвят.
((Какви сте вие?)), попита Кайку отново.
((Майсторите)), отвърна то и в същия миг девойката бе залята от образи, представи и усещания, които проблясваха за частици от секундата в съзнанието й.
Майсторите. Онези, които бяха създали Маските, които Чаросплетниците носеха. В главата й припламнаха картини на ковачници и работилници, разположени дълбоко под земята в манастирите, построени според безумните архитектурни идеи на Вещерите; после, още по-отдавна, спомени за семейство — богове, тази изродена твар някога е била човек, била е занаятчия — и те го бяха отвлекли, Чаросплетниците бяха дошли през нощта като зли духове, бяха го похитили от малкото му селце в планините и сега той работеше, работеше, изработвайки Маски заедно с другите мъже — никога жени — художници, дърводелци, резбари и ковачи; трудеше се заедно с тях, а прахът, прахът, прахът от вещерския камък, който втъкаваха в Маските, защото така искаха Вещерите, бе ужасен; бе достатъчно да се огледаш около него и да видиш какво бе причинил прахът на всички тези хора, какво причиняваше на него, как всичко бе започнало от мъничката люспица на дланта му, след което люспите бяха прораснали и на гърба му и с него бяха започнали да се случват кошмарни неща; ужасната поквара, която струеше от суровия, необработен вещерски камък, ден след ден, година след година; и когато се бяха преобразили прекалено много, за да могат да си вършат работата, бяха отведени далеч и не бяха убити — всемогъщи богове, защо не ги бяха убили? — ами ги бяха затворили тук, докато телата им продължаваха да се преобразяват, въпреки че се намираха далеч от праха; понякога тъмниците им се пренаселваха и те биваха отвеждани другаде, защото бе опасно прекалено много от тях да бъдат заедно на едно място, тъй като някои като ей онзи можели да правят разни неща, разни странни неща под влияние на неумолимата и безкрайна мутация, а други, като ей онзи там, можеха да крадат части от други и да ги копират, и този процес изобщо не можеше да се контролира, и…
((ИЗМЪКНИ НИ ОТТУК!!!))
Психическата сила на този зов накара Кайку да се олюлее. Безграничните страдания, които тези хора бяха изпитали, я обливаха като гигантска вълна.
— Кайку! — извика Тсата. Острилиите почти ги бяха достигнали.
Решението вече се бе оформило в главата й. Ирисите й помръкнаха до пурпурно и нейната кана се развихри с пълната си мощ, а косата й се разпери около лицето й, сякаш раздвижена от някакъв призрачен вятър. Силата изригна от нея, съединявайки се със златистите нишки във въздуха, и се вряза в металната решетка, която ги отделяше от вещерския камък. Два от стълбовете се изкривиха, изтръгвайки се с грозен звук от камъка, и полетяха към езерото, разкривайки достатъчно голяма празнина, за да може оттам да се провре човек. Майсторите започнаха да вият.
((НЕ! НЕ! ИЗМЪКНИ НИ ОТТУК!!!))
— Тсата! Оттук!
Ткиуратецът се беше обърнал още щом чу стърженето на разкъсания метал; сега, видял спасителния изход, той се втурна натам, спирайки се за момент пред Кайку. Очите им се срещнаха; неговите — бледозелени, а нейните — демонично червени. Тя пъхна връзката експлозиви в ръцете му.
— Първо ти — каза.
Татуираният мъж не възрази. Просто скочи във въздуха, надявайки се, че водата отдолу ще е достатъчно дълбока, за да го поеме.
Младата жена чу плясъка, с който тялото на ткиуратеца се вряза в езерото, ала остана загледана в дъното на тунела; първите острилии вече бяха завили зад ъгъла и се носеха към нея с котешката си походка. Тя махна с ръка и изведнъж решетките на страничните проходи се изтръгнаха от дупките си, издрънчавайки с трясък на земята. Майсторите завиха от възторг и започнаха да излизат от тъмниците си; едва тогава Кайку се оттласна от каменния ръб и полетя към езерото. Острилиите се врязаха в осакатените създания, които изобщо не ги посрещнаха с отворени обятия. Точно обратното — натрупаната през годините болка и ярост се изля върху хищниците с неизмерима агресия, която, като се прибави и численото им превъзходство, доведе до бясно и безумно клане. Когато пристигнаха и останалите острилии, придружени от Възлите, завариха десетки мутирали чудовища, жадни за кръв.