Тсата и Уейта се намираха нейде из пролома, останал от пресъхналото речно корито, притаени в лабиринта от обрасли с мъх солнокаменни скали. Дебнеха, както и той. А нейде зад тях, почти незабележими, се намираха капаните на Тсата.
Той беше роден в Окхамба, ала произхождаше от източната част на континента, където акостираха корабите на сарамирските търговци; принадлежеше към племето ткиурати и нямаше нищо общо с водещите нощен начин на живот кпетхански албиноси. Освен това Тсата бе и единственият оцелял член на експедицията, способен да ги изведе от джунглата. През последните три часа под вещото му ръководство бяха разположили всевъзможни капани — примки, клупове, замаскирани ями, намазани с отрова колове… Дори бяха заложили и последния си експлозив. Беше напълно невъзможно нещо да изпълзи от клисурата, без да задейства някой механизъм.
Ала Саран не се чувстваше спокоен. Водачът на експедицията продължаваше да бъде нащрек, макар че лежеше неподвижно като мъртвец, а търпението му изглеждаше безкрайно.
Той бе изключително красив мъж — дори и сега, когато кожата му бе изцапана с мръсотия и по нея се стичаха струйки пот, а дългата му до брадичката черна коса се беше превърнала в плетеница от мокри, сплъстени кичури, залепнали за врата и скулите му. Чертите на куараалската аристокрация проличаваха в надменната извивка на устните му, в тъмнокафявите му очи и агресивния профил на носа му. Обичайната му бледност бе заличена от дългите месеци на свирепа жега в джунглата, ала лицето му бе останало незасегнато от многобройните изпитания, през които беше преминал. Въпреки неудобството, традицията и суетата му забраняваха да замени тесните, строги дрехи на отечеството си с по-подходящо за дивата среда облекло. Саран носеше официален черен жакет, който в момента бе невъобразимо намачкан, украсен от двете страни на гърдите му с филигранна сребърна бродерия, която започваше от врата и стигаше до бедрата му. Панталоните му допълваха идеално жакета с черния си цвят и сребърната бродерия, която ги украсяваше до коленете, а краищата им бяха затъкнати в промазани кожени ботуши, пристегнати на прасците, чиято повърхност се бе протрила и ожулила от дългите преходи. От лявата му китка — тази, с която сега придържаше цевта на пушката си — висеше малка иконка, изработена от платина, представляваща спирала с триъгълен щит. Това беше символът на куараалския бог Иктис, от когото Саран бе взел средното си име.
Той отново огледа околността, без да изпуска от очи клисурата. Най-тясната част на пролома изобилстваше от капани, а стените от двете страни бяха почти отвесни. Освен това дъното му бе осеяно с големи скални късове с близо триметрова височина, останали от древните каменни свлачища. Те се издигаха безразборно из пресъхналото речно корито, оформяйки заплетен тесен лабиринт, през който съществото трябваше да си пробива път. Освен ако не избереше да се изкачи върху канарите, ала в такъв случай Саран щеше да го застреля на секундата.
По-нататък по издигащия се склон, откъм неговата страна, старото речно корито се разширяваше и обрастваше с дървета от най-различен вид, които се бореха за светлина и пространство сред тъмносивите каменни стени. Саран знаеше, че трябваше на всяка цена да задържи плячката си в границите на речното корито. Изтървеше ли я веднъж сред дърветата…
Изведнъж нещо едва забележимо помръдна в далечината, на самия ръб на зрителните му възможности. Въпреки множеството часове, прекарани в бездействие, реакцията на Саран беше светкавична. Той се прицели и стреля.
Разнесе се чудовищен вой — нещо средно между писък и рев — който отекна сред стените на клисурата.
Мъжът презареди оръжието си с мълниеносно движение, издърпвайки затвора назад. Барутът в патронника щеше да му стигне за седем изстрела при нормални условия — и навярно пет при този влажен въздух. Саран въздъхна — барутът беше толкова капризно вещество.
Джунглата бе утихнала, сепната от неестествения трясък на изстрела. Саран се вгледа за друг признак на движение. Нищо. Постепенно дърветата отново започнаха да се изпълват с познатите до болка звуци и чуруликането на птичките и жуженето на насекомите се смесиха в идиотската какофония на гъмжащия живот.
— Уцели ли го? — обади се един глас до рамото му. Тсата. Говореше на сарамирски — единственият език, който и тримата спътници разбираха.