Ткиуратецът се наведе и преобърна тялото на маджкрийна по гръб. Този приличаше повече на човек от последния — гъвкавото му тяло бе покрито с груба кожа, под която изпъкваха релефните му мускули. Единствено в лицето приличаше на звяр — е, по-точно в това, което беше останало от лицето му. Едната му страна бе обгорена и почерняла от огъня, а другата беше превърната в кървава каша от куршума. Сред пораженията се забелязваше плоският му нос и устата, осеяна с криви жълти зъби, както и косата, която изобщо не беше коса, а куп тънки, месести пипалца, които растяха направо от скалпа му.
Кайку отмести поглед.
— Това е маджкрийнът, който изгори на Айтх Птхакатх — каза Тсата. — Нищо чудно, че беше толкова бавен.
— Ти ли го застреля? — попита момичето, замисляйки се над думите му. „Бавен“ ли беше казал? Дъждът вече напълно бе измил кръвта от лицето й, ала от подгизналата й коса продължаваха да се стичат розови ручейчета. Целият й гръб беше в кал, такава бе ситуацията с ръцете и краката й, ала тя сякаш не забелязваше.
Тсата вирна брадичката си. Трябваше да мине известно време, преди момичето да си спомни, че жестът му означаваше кимване.
— Изоставихте ме — рече девойката изведнъж, местейки поглед от единия към другия. — И двамата ме изоставихте, а прекрасно знаехте, че това нещо е наблизо!
— Оставих те с Тсата — вдигна рамене шпионинът и изгледа намръщено ткиуратеца, който го изгледа невъзмутимо с бледозелените си очи.
— Така беше — рече татуираният мъж. — Направих го нарочно. Ако бях останал с нея, маджкийнът щеше да се нахвърли върху теб, Саран, понеже беше сам. Ала ако всички бяхме сами, щеше да избере или най-опасния, или най-беззащитния измежду нас. Който, и в двата случая — той посочи към Кайку — е тя.
— Използвали сте ме като стръв? — девойката не можеше да повярва на ушите си.
— Бях се скрил наблизо, без да откъсвам поглед от теб. Маджкрийнът изобщо не предполагаше, че ще изложим на подобна опасност някой от нас.
— Ами ако не беше уцелил? — извика му Кайку. — Можеше да ме убие!
— Можеше, но не успя — каза спокойно ткиуратецът, неспособен да разбере причината за нейния гняв.
Девойката се облещи недоумяващо насреща му, после хвърли изпепеляващ взор на Саран, който само вдигна ръце в оправдателен жест.
— Това да не е някаква извратена окхамбска логика? — изсъска Кайку. Не можеше да повярва, че някой би изложил толкова безразсъдно живота й на риск. — Някаква прокълната, примитивна представа за паш? Да пожертваме индивида за благото на групата?
Ткиуратецът я изгледа слисан.
— Точно така — заяви той. — Бързо усвояваш нашите обичаи.
— Да бъдат проклети обичаите ви — процеди момичето и нахлузи качулката си. — Сигурно вече сме близо до Кисантх. Да вървим.
Останалата част от пътешествието им премина в тишина. Макар че опасността беше отминала, бдителността на Тсата и Саран не намаля и на йота. Най-накрая се измъкнаха от джунглата и се озоваха точно срещу портата на Заня. Гледката на колоните накара Кайку да въздъхне от облекчение. Когато се приближиха, девойката благодари на богинята, задето се връщаше жива и здрава — така повеляваше обичаят. Когато приключи, видя, че Саран прави същото.
— Мислех си, че жителите на Куараал не гледат с добро око на нашите езически божества — рече тя.
— В момента се нуждаем от подкрепата на всички божества, които могат да ни помогнат — отвърна мрачно мъжът и Кайку се зачуди дали говореше сериозно, или й се подиграваше.
Тя премина през портата и се запъти към оградата от колове, заобикаляща Кисантх. Шпионинът я последва.
Пета глава
Аксками, сърцето на империята, се наслаждаваше на топлината на късното лято.
Големият град бе разположен на мястото, където се сливаха две реки, превръщайки се в трета. Джабаза и Керин лъкатушеха през жълто-зелените равнини на север и изток от столицата, като се срещаха в самия център на Аксками. Там се издигаше масивна шестоъгълна платформа от камък, свързана със сушата посредством три елегантни моста, а в средата й се издигаше огромна статуя. Тя изобразяваше Исисия — Императрицата на боговете и богиня на мира, красотата и мъдростта. По принцип сарамирските традиции повеляваха божествата да не се показват директно, тъй като се смяташе за дръзко хората да се опитват да си представят неземния им облик — художниците и скулпторите най-често прибягваха до оброчни предмети и различни животни, когато трябваше да изобразят някое същество от сарамирския пантеон. В този случай обаче традицията не беше спазена — статуята на Исисия бе изработена от тъмносин камък и представляваше жена, висока петнайсетина метра, облечена в разкошна дреха, с множество украшения в гъстата й, прекрасна коса. Погледът й бе насочен на североизток — към Императорската цитадела, изражението й беше спокойно, а дланите й бяха сключени, скрити под пищните ръкави. Под нозете й Джабаза и Керин смесваха водите си и се превръщаха в Зан — могъща река, чиито води течаха далеч на югозапад.