Тогава внезапно зрението й се обърна навътре и светът потъмня. Намираше се в някакъв коридор — дълъг, потънал в сумрак коридор. Пурпурни светкавици хвърляха ярките си, внезапни отблясъци през капаците на прозорците, рисувайки причудливи картини по стените. Светкавици от лунна буря, както през онази нощ, когато бе видяла за последно това място. Изящните цветчета гайа, поставени във вази по масите, се поклащаха под поривите на силния вятър. Валеше проливен дъжд, макар че тя разбра това не от барабаненето на капките, а от влажността на въздуха. Тишината отекваше болезнено в ушите й; единственият звук, който чуваше, бе пулсирането на собствената й кръв.
Това бе къщата на баща й в Гората на Юна. Къщата, където бяха умрели всичките й близки и където я дебнеха демоните шин-шини. Навярно никога нямаше да се избави от кошмарите, в които се будеше плувнала в пот, докато в съзнанието й още горяха картините на тъмни коридори и невиждани, паякообразни същества, криещи се зад ъглите и сводовете.
Ала това не беше сън; това бе невъзможно истинско.
Кайку погледна надолу към тялото си и това само потвърди онова, което вече знаеше; тя отново бе дете, облечено в нощничка, сам-самичко в празната къща. И нещо идваше — идваше за нея.
Тя почувства тъмното му присъствие, което се приближаваше все повече и повече, сякаш изтъкано от ярост и гняв. То щеше да се нахвърли отгоре й само след миг — чудовище толкова огромно, че направо щеше да я погълне цялата.
Тя беше дете — ето защо нямаше нищо чудно в това, че реши да избяга.
Ала нощта бе като катран — гъста и лепкава, — а крайниците й тежаха. Не можеше да побегне, без да обърне гръб на приближаващото се същество, пък и едва ли щеше да го надтича. Въпреки това обаче побягна — побягна, защото ужасът от невидимата заплаха беше невъобразим и я караше да заплаче и да се замоли смразяващото създание да я отмине… докато същевременно съзнаваше с болезнена яснота, че каквото и да стореше, кошмарното създание нямаше да се смили.
Босите й нозе се движеха мъчително бавно. Цветчетата гайа бяха обърнали забулените си под венчелистчетата лица към нея, наблюдавайки я със зловещо любопитство. Краят на коридора сякаш се отдалечаваше с по една стъпка на всеки две крачки, които правеше. Зад нея създанието идваше все по-близо и по-близо, носейки се по изкривените от съня й коридори на къщата, и през цялото време й се струваше, че то ей сегичка ще я сграбчи, докато сълзите се стичаха по лицето й, а тя пищеше, без да издаде и звук. Ала въпреки това момичето продължаваше да тича, а краят на коридора се приближаваше толкова бавно, че тя започваше да се съмнява, че някога изобщо ще го достигне.
Вещерът! Това е Вещерът!
Мислите й се освободиха от детинското съзнание, където бяха впримчени. Кайку си напомни, че се намираше в Чаросплетието, че мокрото й тяло стоеше на един остров, разположен сред подземно езеро, на дъното на огромна шахта под земята. Къде обаче беше златистият свят, който познаваше, пейзажът, по който се ориентираше нейната кана? Къде бяха нишките?
Прозрението внезапно я осени. Чаросплетникът бе променил правилата на играта. Кайлин й беше разказала, че Вещерите винаги визуализираха по определен начин Чаросплетието, адаптирайки го към конкретна зрима форма, която разбираха и с която можеха да работят, защото, за разлика от Сестрите, не можеха да се гмурнат в първичната стихия, без да изгубят разсъдъка си сред опасното, омайващо блаженство. Противникът й я бе затворил в света на собствения й кошмар, изваждайки подсъзнателните й страхове, която тя не можеше да обуздае, обръщайки ги в своя полза; в резултат на това сега тя бе впримчена в капан — слабо и безпомощно дете, изправено срещу чудовище с невъобразим потенциал.
Как можеше да се сражава с него в това състояние? Как изобщо можеше да победи Чаросплетник? Та това бе равносилно на самоубийство! Вещерите бяха пълноправните господари на владението на златистите нишки, докато Кайку владееше само няколко елементарни техники, както и инстинкта си, който да я направлява. Как можеше да разгроми врага си, когато той бе този, който бе определил играта и създал правилата?
Тя бе обзета от отчаяние — отчаяние, задето бе малко момиченце, впримчено в ужасяващ кошмар, зряла жена, въвлечена в безнадеждна битка. Вещерът щеше да я спипа и да я убие… или да й направи нещо още по-лошо. А след това щеше да убие и Тсата.