Ала следващата мисъл, която я осени, изведнъж спря главоломното й спускане към бездната на поражението.
„Не мога да избягам. Не само моят живот е заложен на карта тук.“
Осъзнаването на това й вдъхна неподозирани сили. Не ставаше въпрос за някакъв опит да се самоубеди и да си вдъхне кураж — а за нещо, което просто бе длъжна да стори. По някое време през изминалите дни тя преставаше да мисли за себе си и Тсата като за екип, спътници или дори приятели; всъщност девойката дори не беше сигурна, че думата приятелство бе подходяща, за да опише цялата сложност на връзката, която бе възникнала между тях, начина, по който се разбираха и без думи, както и пълното доверие, което имаха един към друг, без което едва ли щяха да оцелеят сред Различните хищници, които преследваха и които ги преследваха. Някаква невероятна осмоза от думи и действия протичаше от него към нея и обратно, и Кайку бе започнала да възприема отношенията им като странна симбиоза, като състояние, в което единият не би могъл да се справи без другия — едно същество, съставено от два независими индивида. Ако тя умреше тук, Тсата също щеше да загине. Той бе оставил живота си в ръцете й, когато се бе втурнал към вещерския камък. Кайку нямаше никаква представа как течеше времето в света на Тсата — беше потънала прекалено дълбоко във владенията на златистите нишки — ала всеки миг, който успееше да откъсне, можеше да се окаже жизненоважен за прокарването на границата между живота и смъртта, между изпълнението на мисията им и техния провал.
Това беше паш — окхамбската концепция за сплотеността и самоотверженото загърбване на личните интереси пред общото благо. Сега Кайку го осъзна в пълна степен и това вля неподозирана енергия в тялото й.
Тя забави крачка и спря. Краят на коридора я примамваше, тласкайки я напред. Вещерът забави крачка и тя почувства присъствието му точно зад себе си, достатъчно близо, за да го докосне, а косъмчетата по врата й настръхнаха от силата на неговия глад. Трябваше да направи само няколко крачки, за да свърне зад ъгъла и да се скрие от изпълнения му с ненавист взор… ала не постъпи така.
Вместо това се завъртя и докато се обръщаше, изведнъж порасна — двадесет години прелетяха като един миг — и зрялата Кайку впери червените си като артериална кръв ириси в създанието, в което се беше превърнал Чаросплетникът.
То изпълваше целия коридор — огромен шесторък зверочовек, който се издигаше над нея, а горещият му, загнил дъх вонеше на мърша. Ръцете и краката му завършваха със страховити ноктести лапи, ала останалата част от тялото му беше хуманоидна, отрупана с мускули и покрита с гъсто черно окосмяване по гърдите и слабините. Кожата му бе червена и лъщеше от пот, а лицето му представляваше зловеща муцуна, от която стърчаха закривени рога и зъби. Зловонният му дъх излизаше като дим измежду зъбите му, а малките му очички блестяха свирепо.
Това бе демонично въплъщение на един от най-силните й детски страхове, основаващо се на изображението на Джурани, което баща й държеше в кабинета си. Шесторъкият бог имаше две проявления и статуетките му винаги вървяха в комплект по две — едната го представяше като благосклонен дарител на живот, източник на светлина и топлина, а другата — като бясно олицетворение на разрушението. Като малка Кайку се боеше много от втората статуя, особено след като майка й й каза, че Джурани обитавал връх Макара и вечната струйка дим, която се издигаше от върха, всъщност излизала от ноздрите на божеството.
Ала Чаросплетникът бе допуснал грешка. Страхът от тъмнината, от пустите коридори, изпълнени с безименни кошмари, беше нещо, което винаги щеше да я съпровожда — първичен инстинкт, който едва ли щеше да изчезне с настъпването на зрялата възраст. Кайку обаче отдавна бе преодоляла страха си от Джурани и появата му тук бе нелепа и даже дразнеща. Вещерът се опитваше да манипулира страховете й, ровейки се из далечните й спомени, ала тук бе ударил на камък.
Тя се хвърли към звяра, вкопчвайки се в него, и светът отново избухна в златисто. Илюзията на Чаросплетника бе унищожена.
Сега разбра с какво всъщност се беше занимавал врагът й, докато я бе заблуждавал с хитрата си тактика. Той бе използвал времето, което Кайку бе пропиляла в бягство от страшилището, за да проникне през защитите й, разкъсвайки възлите, докато преградата, която го делеше от физическото тяло на девойката, бе станала съвсем протрита и можеше да бъде разкъсана всеки момент. Тя започна трескаво да възстановява защитите си, танцувайки от възел на възел по бойното поле. Вещерът я притискаше неумолимо — в момента я засипваше с удари, мушкания и финтове, целящи да отклонят вниманието й от истинската вреда, която й нанасяше; обаче Кайку отгатна триковете му и пренебрегна мнимите атаки, концентрирайки се върху възстановяването на щетите, докато същевременно успяваше да създаде възли и капани, в които да впримчи своя враг, обърквайки действията му.