— Няма да те оставя да умреш така — изсъска му тя. — Преди пет години умря един човек, защото избра да ме последва в нещо, в което не трябваше да се намесва, и аз продължавам да изпитвам угризения за смъртта му. Няма да позволя и с теб да стане така!
— Не можеш да ме разубедиш, Кайку — каза той. — Много е просто. Ако си тръгна, няма да можем да унищожим вещерския камък и всичките ни усилия ще отидат на вятъра. Не правя това заради нас, а заради милионите хора в Сарамир. Сега имаме шанса да нанесем страхотен удар и животът ми не означава нищо в сравнение с тези, които можем да спасим.
— За мен обаче означава! — извика тя и почти веднага съжали, задето го бе направила. Обаче не можеше да върне думите си назад.
Кайку замлъкна изведнъж. Нещо в нея искаше тя да продължи, да му обясни защо се чувстваше така, да му сподели, че в негово лице виждаше човек, на когото можеше да се довери напълно, човек, който бе неспособен да я предаде като Асара, човек, с когото нямаше да се страхува да легне гола. Ала раните в сърцето й не можеха да заздравеят за един миг, и, също както знаеше, че няма да може да понесе болката от неговата саможертва, тя съзнаваше, че не би се осмелила да му каже всички тези неща.
Той я гледаше нежно.
— Няма време — каза, а в гласа му се усещаше нещо като съжаление. — Тръгвай!
— Не мога да го направя! — отвърна му тя, преглъщайки буцата, която се бе надигнала в гърлото й. — Прекалено отпаднала съм. Ще трябва да ми помогнеш.
Сянка на съмнение премина през бледозелените очи на ткиуратеца, след което изчезна, когато решението се избистри в главата му.
— Тогава и ти ще трябва да останеш.
— Не! — изкрещя младата жена. — Духове, понякога направо ми се повръща от самоотвержеността ти! Няма да се пожертвам заради това, нито пък ти ще направиш този избор заради мен! Ти си единственият, който може да отнесе съобщението за заплахата, която представляват Вещерите, на твоите сънародници; те никога няма да повярват на един сарамирец. Да пожертваш живота си тук е егоистично! Мислиш за моя паш, а забравяш своя, забравяш своите хора! Ако те не бъдат предупредени, ще се превърнат в следващите жертви на Чаросплетниците, когато Сарамир рухне, а ти си единственият жив човек на този свят, който може да ги предпази. Не знаем до какво ще доведе унищожаването на този вещерски камък, ала знаем какво ще сторят Вещерите с твоята земя, когато се доберат там, и ако ткиуратците са неподготвени, те всички ще измрат! Светът не е толкова черно-бял, Тсата. Имам много начини да направиш това, което смяташ за правилно.
Изражението на татуирания мъж свидетелстваше, че се колебае, ала когато проговори, думите му извикаха сълзи на безсилие в очите на Кайку.
— Трябва да остана — настоя той. — Фитилите са мокри.
— Аз мога да го направя! — изкрещя му Кайку. — Аз съм прокълната от боговете Различна! Мога да ги възпламеня от разстояние!
Тсата я изгледа съсредоточено, сякаш я преценяваше. Той съзнаваше, че тя би казала всичко, само и само да го накара да се махне оттук.
— Можеш ли?
— Да! — отвърна веднага тя. Ала можеше ли наистина? Нямаше представа. Не познаваше пълния диапазон на възможностите си, нито пък знаеше дали в нея е останало достатъчно кана. Никога преди не беше опитвала подобно нещо, а силите й бяха изцедени до капка. Обаче погледът й смело срещна неговия и тя го излъга, без да й мигне окото.
„Няма да те изгубя. Не и като Тейн.“
— Тогава трябва да тръгваме — рече Тсата, скочи на крака и помогна на Кайку да се изправи. Тя въздъхна от облекчение и болка — мястото, което бе засегнал Чаросплетникът, я прониза при движението — и му позволи да я съпроводи до водата, след което нагазиха вътре. Тя едва можеше да плува, но ткиуратецът я подкрепяше с едната си ръка, докато загребваше с другата. Тя се остави изцяло на волята му, без да се интересува накъде се движеха; знаеше само, че се отдалечаваха от вещерския камък и Тсата й бе повярвал. А дали щеше да направи онова, което беше обещала, бе съвсем друг въпрос и тя не искаше да се тревожи за това сега. Младата жена се притисна към него; беше й приятно да усеща как ръката му я обгръща.
Острилиите надаваха пронизителни писъци, докато се биеха с побеснелите Майстори по мостчетата. Някои се бяха доближили съвсем близо до централния остров. Грохотът на машините изпълни ушите й, тя надигна глава и изведнъж прозря безумния план на спътника си.