Выбрать главу

— Ранена ли е? — попита тихо.

— Не — отвърна мъжът.

В този миг очите на Лусия се отвориха.

— Кайлин — започна тя, а в гласа й се усещаше някаква безапелационност, каквато нямаше преди. — Трябва ми помощта ти.

Високата жена се приближи към нея.

— Разбира се — отвърна тя и за миг на Юги му се стори, че изглеждаха като майка и дъщеря — дотолкова си приличаха по гласа и маниерите. — Как мога да ти помогна?

— Открих нещо.

— Възлите ли? — попита нетърпеливо Номору.

— Тях ги открих преди известно време — рече момичето, а на устните му изплува злобна усмивка, която изглеждаше направо шокиращо на фона на изящните й черти. — Става въпрос за нещо по-добро.

* * *

Възлите, за разлика от Сестрите от Аления орден, не се страхуваха да се скупчват на едно място. Бяха се разположили на юг от Лоното, далеч от бойните полета, а охраната им бе поверена на стотина гаурега. Чудовищата бяха изградили жива стена около тях — това ги правеше недосегаеми за който и да е отряд, който изпратеше Лоното срещу тях. Случайните атаки на неголеми формации биваха отблъсквани с лекота, а единствената армия с достатъчна численост, за да ги застраши, бе затворена в Лоното. Въпреки това Възлите бяха научили урока си и се криеха на границата на телепатичните си възможности, с които контролираха Различните хищници, управлявайки битката отдалеч.

Гибелта на Чаросплетниците ни най-малко не ги интересуваше; те бяха лишени от емоцията, необходима, за да откликнат на смъртта на своите господари. Това, което ги безпокоеше, беше смъртта на гнусовраните, защото тези птици изпълняваха перфектно ролята на наблюдателни постове. Възлите не бяха директно свързани със зрението на всички хищници, които им бяха поверени, ала можеха да гледат през очите на някои от тях. Те не използваха всички възможности; все пак количеството информация, което можеха да обработват за определено време, не беше неограничено.

Сега се бяха пренасочили към скренделите — бяха избрали няколко екземпляра, нареждайки им да се изкачат колкото бе възможно по-нависоко, за да могат да им осигурят панорамна гледка към бойното поле. Резултатът обаче изобщо не можеше да се сравнява с работата, която вършеха гнусовраните.

Скривалището, което си бяха избрали, представляваше тревиста долина във формата на полумесец, заобиколена от хълмисти възвишения от запад, изток и юг. Никой не можеше да ги забележи от тези посоки и ако не позволяваха на гаурегите да се катерят по хълмовете, защитниците на Лоното никога нямаше да ги открият. Събралите се тук Възли бяха почти двеста на брой — призрачно стълпотворение от същества, облечени с идентични черни роби, забулили с качулки безизразните си бели лица, които бяха обърнали на север. Когато армията от хищници обгради Лоното, Възлите се оказаха на предела на възможностите си, понеже броят Различни, който можеше да контролира всеки от тях, бе ограничен. Обаче с разгръщането на сражението задачата им се улесни, тъй като числеността на зверовете намаля, достигайки оптималния брой, с който можеха да оперират Възлите. Гаурегите обикаляха неспокойно покрай притихналите фигури, прегърбили косматите си туловища, а огромните им предни крайници се поклащаха лениво пред тях.

Гаурегите не бяха от най-чувствителните създания; Възлите също. Ето защо никой не обърна внимание на постоянно засилващия се тътен от юг, докато не стана прекалено късно. По времето, когато гаурегите започнаха да поглеждат към заобикалящите ги възвишения и да ръмжат въпросително един на друг, звукът вече бе станал ясно различим, и миг преди новият и неочакван враг да се покаже пред погледа им, те осъзнаха какъв бе този шум.

Копита.

Кавалерията на рода Икати превали хребета на възвишението, а първите ездачи нададоха бойните си викове. Баракс Зан яздеше в средата на сиво-зелената маса, вдигнал високо своя меч, а гласът му се извисяваше над възгласите на хората му. Непохватните опити на гаурегите да се организират в някаква защита се оказаха трагично бавни. Ездачите се врязаха в противниковите редици, стреляйки почти от упор в Различните хищници; залпът им унищожи почти цялата предна линия на врага. Тогава нападателите извадиха мечовете си и двете формации се сблъскаха — косматите юмруци поваляха конниците от седлата им, остриетата се врязваха в твърдата кожа и разпаряха мускулите отдолу, конете чупеха краката си, все едно бяха съчки, гърмяха пушки, хора биваха премазвани. Гаурегите бяха страховити противници и нападението се превърна в истинско клане; кървав и жесток ръкопашен бой между хора и зверове.

Зан маневрираше умело с коня си, гледайки да го държи далеч от зверовете, като съсичаше всеки крайник, който се протегнеше към него. В очите му горяха ярки пламъци, каквито никой от хората около него не беше виждал от години, а изпитите му, покрити с бяла брада страни бяха осеяни с капки кръв. Хората му превъзхождаха гаурегите в съотношение три към едно, ала зверовете все още се държаха, защитавайки облечените си в черно господари, които продължаваха да гледат на север, сякаш изобщо не забелязваха какво се случваше около тях.