Различни хлапета, без да осъзнават, че отговорността им ставаше постоянна в мига, в който телата биваха идентифицирани.
Повечето хищници или бяха избити, или бяха избягали надалеч, а ловни групи преследваха онези зверове, които скитаха в околностите на селището или се криеха в някои от къщите в града. Обитателите на Лоното бяха победили, ала вместо да бъдат изпълнени с чувство на триумф, в сърцата им се бяха загнездили умората и примирението. Долината бе удавена в кръв и се задушаваше сред морето от трупове. Броят на жертвите беше огромен, а степента на разрушенията — неизмерима. Никой от оцелелите не се заблуждаваше, че това беше пирова победа. Те бяха запазили живота си, ала с Лоното беше свършено веднъж и завинаги. Чаросплетниците вече знаеха къде се намират и щяха да дойдат отново, но следващия път едва ли щяха да са толкова безразсъдни. Следващия път дори всичкият късмет на света нямаше да може да спаси града.
Десетки конници на рода Икати влязоха бавно в Лоното, с баракс Зан и Мишани ту Коли начело на колоната им. И те бяха изтощени като жителите на Лоното, ала по съвсем други причини. Изнурителната им езда от Зила бе продължила в течение на дни, и те пришпорваха конете си до предела на възможностите им. Когато Кседжен ту Имоту издаде местоположението на Лусия пред Чаросплетника Фарек, Зан най-накрая се убеди в истинността на думите на Мишани. Той взе хилядата конници, с които бе дошъл в Зила, и препусна стремглаво към Разлома, следвайки указанията на Мишани. Бяха минали източно от Бараск, заобикаляйки опасната Гора на Ксу от север, и навлязоха в разлома Ксарана южно от Лоното, където дъщерята на Авун ги прекара по пътеки, удобни за конете. Обикновено подобен маршрут беше съпроводен от множество опасности, обаче враждуващите фракции в Разлома бяха забравили за дрязгите помежду си пред лицето на голямата опасност, поради което отрядът на Зан успя да поддържа добро темпо и пристигна точно навреме.
Ала никой от обитателите на Лоното не ги приветства като спасители. Малцина бяха тези, които съзнаваха, че заслугата за поражението на врага се дължеше именно на новодошлите конници. Те яздеха из уличките на града, а бранителите им отправяха любопитни и дори обвинителни погледи, сякаш искаха да кажат: Защо идвате чак сега? Къде бяхте, когато имахме нужда от вас?
Мишани трябваше да мобилизира всичките си сили, за да запази присъствие на духа. След всеки следващ труп тя очакваше да види бездиханното тяло на Кайку, Лусия или някой друг, когото познаваше. Тя познаваше неколцина от загиналите и опечалените, ала все още не се осмеляваше да изрази съчувствието си, понеже не знаеше колко дълбока щеше да е нейната собствена рана. Гледката на разрушения й град беше достатъчно угнетяваща, но за Мишани местата си оставаха просто места, а и тя не бе твърде сантиментална. Въпреки това обаче се боеше да попита хората за съдбата на приятелите си — страхуваше се от онова, което можеше да чуе в отговор. Доколкото познаваше Кайку, бе сигурна, че девойката щеше да се навре в разгара на битката. Приятелката й се славеше с непреклонния си и опърничав нрав; тя едва ли щеше да отстъпи от опасността, дори и да й заповядаха да го стори. Мишани не искаше дори да си помисля как ли би се почувствала, ако Кайку беше мъртва.
Дългокосата жена нямаше представа накъде точно води хората на Зан; знаеше само, че някакво чувство вътре в нея й нашепваше къде трябваше да отиде — инструкция, поставена в главата й от Кайлин. Още не се беше отърсила от шока, когато Сестрата проговори директно в съзнанието й — дори и сега, след като бяха минали часове. Тя разбираше как се бе завъртяла веригата от събития — как гарваните на Лусия ги бяха забелязали от високо, как Кайлин бе използвала своята кана, за да се свърже с Мишани, казвайки й къде се намираха Възлите и какво трябваше да сторят, — ала чудовищните рискове, които бяха поели, я ужасяваха. Богове, ами ако Чаросплетниците бяха изпратили армията си по-бързо в Лоното или ако Зан бе изгубил още повече време в съмнения и скептицизъм… ако Фарек бе предусетил намеренията на Зан и беше запазил сведенията на Кседжен за Лусия в тайна, ако Мишани не бе „спасена“ от Баккара, когато хората на баща й щяха да я убият… ако Чиен не бе настоял тя да остане в градската му къща в Ханзеан…
Тя потрепери при тези възможности.
Мисълта за Чиен извика спомена за широкото му лице и бръснатия скалп. Тя не изпитваше нищо повече от мимолетно съжаление за неговата смърт. Търговецът беше добър човек, ала животът я бе научил, че добрите хора умираха със същата лекота, с която умираха и лошите. Подозираше, че баща й имаше пръст в тази работа, ала сега наемните му убийци бяха далеч зад тях, понеже баракс Зан я бе измъкнал от Зила по възможно най-тайния начин. В крайна сметка, Чиен не беше успял да изпълни мисията, с която Мишани го беше натоварила, ето защо тя не смяташе, че трябва да изпълни обещанието си и да освободи семейството му от обвързаността с рода Коли. В друго време навярно би била по-щедра, ала сега трябваше да мисли за безопасността на майка си, поради което беше най-добре съзаклятието й да потъне в забвение заедно с търговеца. Светът бе жесток, но Мишани също можеше да е жестока.