— Как стигнахме дотук?
— Носих те — рече ткиуратецът.
Кайку потърка челото си, сякаш се опитваше да върне съзнанието си обратно към живот. Имаше чувството, че може да си спомни определени мигове, моментни проблясъци на полу-сън, полу-бдение, в които бе захвърлена в чернотата, а после спътникът й я носеше на раменете си като убит елен.
— Как излязохме? По същия път, от който влязохме ли?
Тсата кимна.
— Изкачихме се с ведрото докъдето можехме, след което пробягах с теб остатъка от пътя. До входа на мината нямаше никакви Различни. — Той й се усмихна топло, а татуировките на лицето му се изкривиха леко. — Ала не мисля, че забеляза. Онова последно усилие просто ти дойде малко в повече.
Кайку се засмя.
— Гладна ли си? — попита мъжът, посочвайки мършавото телце, набучено на шиш над огъня.
Тя кимна усмихнато и ткиуратецът поднесе шиша към нея, разполагайки се наблизо. И двамата бяха разчорлени и мръсни, а дрехите им бяха подгизвали и изсъхвали на гърбовете им няколко пъти през последните дванайсет часа. Тсата откъсна къс месо с пръстите си; Кайку отметна непослушния си перчем от очите си и пое дажбата си. Започнаха да се хранят и за известно време никой не продума нищо, всеки потънал в собствените си мисли. Младата жена се наслаждаваше на простичката радост от това, че беше жива, на топлите слънчеви лъчи, които галеха кожата й, и на вкуса на месото.
Чувстваше се разтоварена; освободена от някакво вътрешно напрежение, за което дори не знаеше, че я гризе отвътре. Бяха успели да унищожат вещерския камък; бяха нанесли на Чаросплетниците такъв удар, какъвто никой в Сарамир не беше успявал да им нанесе преди. Имаше още много, докато изпълни обета си за възмездие, положен пред Оча, ала засега се бяха справили отлично. Толкова дълго се беше измъчвала от бездействието си, така й се искаше да направи нещо, вместо да играе тази безкрайна игра на изчакване, към която Заелис и Кайлин се придържаха. Беше се справила перфектно. Отново се чувстваше полезна и необходима.
Ала имаше и нещо друго. Тя не беше онази Кайку, която преди всички тези седмици бе потеглила от Лоното с разбито сърце. Онази Кайку бе изключително наивна и изобщо не съзнаваше потенциала на силата, която носеше вътре в себе си. Тя беше доволна да я размахва като тояга и да я контролира дотолкова, доколкото да не си причини вреда сама на себе си. Ала ето че обстоятелствата я бяха принудили да използва своята кана по напълно нови и непознати за нея начини. Без адекватно обучение и без какъвто и да е опит, тя се бе изправила срещу демони, бе прочистила тялото на един човек от отрова и беше спасила живота му, и — най-невероятното от всичко — бе сразила Чаросплетник. Вярно че бе успяла да го победи на косъм, ала победата си беше победа.
Често се беше чудила защо Кайлин настояваше толкова упорито да се занимава с нея и защо толерираше по такъв начин една толкова несериозна ученичка, от която всички други учители биха се отказали. Сега знаеше отговора на този въпрос. Високата жена й го бе повтаряла хиляди пъти, ала Кайку беше прекалено опърничава, за да се вслуша в думите й; едва сега, след като вече бе преминала през всичко това, се беше убедила, че Сестрата от Аления орден беше права. Талантът й беше необикновен, нейната кана — изключително мощна, а потенциалът й — почти безграничен. Духове, нещата, които можеше да прави с нея…
Тя бе прекалено нетърпелива, за да се посвети напълно на обучението и на Аления орден, ето защо прахосваше таланта си по дребни задачи, които можеха да бъдат свършени и от други хора. Изминалите седмици я накараха да осъзнае, че нейната кана представляваше нещо повече от оръжие. Младата жена разбра и че да притежаваш определена сила и да не знаеш как да я използваш оптимално, беше по-зле от това да не притежаваш нищо. Ами ако не бе успяла да спаси живота на Юги? Ако не бе съумяла да унищожи вещерския камък? Какво ли щеше да бъде тогава бремето на вината, стоварило се върху плещите й? Как ли щеше да се чувства, ако неумението й да борави със скритата си дарба доведеше до смъртта на мнозина?
Сега разбираше, че най-бързият начин да изпълни обета си към Оча не беше този, за който си беше мислила. Кайлин винаги й казваше, че трябва да върви бавно, ако иска да стигне по-бързо до целта си — че трябва да опознае себе си, за да стане още по-ефективен участник в играта. Навремето това й беше прозвучало като поредния философски шаблон, ала сега се беше убедила в истинността на тези думи. Тя се проклинаше, задето бе толкова твърдоглава и не бе прозряла по-рано смисъла на казаното от Кайлин.