Според Какре последният подход беше най-удачен. Повече движение, повече динамика и най-важното — никога да не забавяш колко опасно беше Чаросплетието всъщност. Дори сега, след толкова много години, той си даде сметка, че си мрънкаше разни хипнотични мантри в дълбините на съзнанието си, за да заглушава постоянното чувство на възторг и благоговение пред несравнимото му великолепие. Вещерът осъзнаваше добре, че тези чувства можеха да го тласнат мигновено към омайния плен на златистите нишки, дори и за миг да отслабеше своя самоконтрол — а поддадеше ли се веднъж, просто нямаше връщане назад.
Сега, отбелязал маршрута си в съзнанието си, той махна рязко с внушителните си криле и се понесе към течението под него, което го тласна напред със стремителна бързина. Носеше се като искра през нервните стъбълца на човешкия мозък, все по-бързо и по-бързо, докато изведнъж…
… светът разцъфна навън, зрението му се възвърна и грубите му човешки сетива замениха несъмнено по-изтънчените, с които разполагаше в Чаросплетието. Стая; намираше се в стая с криви стени, проектирана от безмозъчна ръка, без каквото и да е чувство за симетрия. Тънки игли скулптирана скала стърчаха от пода като уродливи сталагмити, истинска гора от причудливи обелиски. По стените се виждаха няколко фенера, покрити с паяжини, които мъждукаха едва-едва, неспособни да разсеят тежкия сумрак, обгърнал стаята. Какре почувства присъствието на чудовищните същества, обитаващи дълбоките мини; сетивата му доловиха мрачния делириум, в който плуваха другите Чаросплетници. Тук, в Адерач, планинския манастир, крепост и люлка на вещерите, колосалната устременост към великата цел, обединяваща всички носители на Истинските маски, отекваше по-силно от всякога.
Той беше като призрак в килията — увиснало във въздуха, прегърбено видение със замъглени очертания. Единствено Маската му се открояваше ясно — качулката и парцаливата му роба изпъкваха най-отчетливо в близост до зловещия артефакт от вещерски камък, като ставаха все по-неясни с отдалечаването си от него. Пред него стояха трима други Чаросплетници, които не беше виждал никога преди. И тримата носеха роби, съшити от всевъзможни тъкани, противно на всяка логика и съразмерност. Те бяха отговорили на повика му и сега го очакваха тук. Щяха да го изслушат и да му дадат съвет с гласа на цялата общност на Чаросплетниците — онова обединено цяло, което дори самите Вещери в своето безумие не можеха да определят. После тримата му събратя щяха да предадат информацията, която им беше донесъл, по мрежата, така че да достигне до всички представители на зловещата организация.
Време беше да пришпори нещата.
— Върховен Чаросплетнико Какре — започна единият вещер, който носеше Маска, изработена от кост и кожа, — споделете с нас новостите относно Императора и неговите действия.
— Значи имам много за разказване — просъска Какре с пресипналия си глас.
— Жътвата отново е слаба — изрече вторият от триото — лицето му представляваше озъбен демон, изваян от желязо. — Ще има глад. Какво да предприемем?
— Кръвният Император Мос все повече губи търпение — отвърна Какре. — Той е разочарован от нас, задето не можем да спрем разпространението на покварата, убиваща реколтата. Все още няма никаква представа, че ние сме тези, които са виновни за нея. Надявах се, че жътвата ще е по-изобилна, ала както изглежда, промяната в почвата се развива с по-бързи темпове от очакваните.
— Това е доста обезпокоително — каза първият Чаросплетник.
— Не можем да сторим нищо, за да я прикрием — рече Какре. — Процесът вече е твърде очебиен. Неколцина успяха да проследят заразата до нейния първоизточник и с всяка година броят на онези, които ще откриват истината, ще се увеличава. Едва ли ще можем да запушим устите на всички. Ще бъдат повдигнати редица въпроси, и то от хора, натискът върху които ще бъде доста рискован ход от наша страна.
— Ако се разчуе, че ние сме виновни за глада, ще предоставим идеална възможност на всички онези, които от доста време насам търсят какъвто и да е повод да ни унищожат — обади се Чаросплетникът с желязната Маска.
— А ще могат ли? Ще могат ли да ни унищожат? — попита първият Вещер.
— Едва ли — поклати глава Какре. — Преди пет години навярно щяха да имат някакъв шанс.
— Прекалено самоуверен сте, Какре — изграчи третата фигура, чиято дървена Маска носеше изражение на ужасна мъка. — Ами Престолонаследничката? Ами онова присъствие, за което ни предупреждаваше Вирч — онази жена, способна да въздейства на Чаросплетието? Не сме намерили нито едната, нито другата, а ги търсим усилено от пет години!