И така, поради липсата на по-подходящ кораб, този Чаросплетник реквизира техния шлеп, заявявайки, че нито една от баржите на ордена му не е наблизо. Бащата на Лан — Пори — прие стоически това. Господарят им щеше да е бесен, когато разбереше, че един от корабите му е реквизиран, ала екипажът не можеше да стори нищо по въпроса — те бяха обикновени селяни и следователно бяха длъжни да се подчиняват на заповедите на Чаросплетниците.
Лан беше ужасен от новия им пасажер. Като повечето жители на Сарамир, и той беше присъствал на проповедите, които странстващите Чаросплетници изнасяха пред населението. Тези странни, загадъчни, страховити мъже, скрити под гротескно красивите си Маски и облечени в невъобразими роби, бяха гледка, която заслужаваше да се види. Те говореха за Различните — за злите, уродливи чудовища, които искаха да сринат устоите на империята. Обликът на тези страшилища беше най-разнообразен — някои бяха деформирани отвън и отклоненията им се забелязваха на пръв поглед, докато другите — по-опасните — изглеждаха като нормални хора, ала криеха в себе си чудовищни сили. Чаросплетниците ги учеха как да разпознават тези изроди и какво да правят с тях, когато ги открият. Незабавната екзекуция беше най-лекото наказание, което препоръчваха.
Различните стоят в корена на всяка злина, учеха Чаросплетниците. Те представляваха извращение на всичко човешко. Самото им съществуване поругаваше законите на природата. Това послание се предаваше от поколение на поколение и се бе сраснало до такава степен със съзнанието на сарамирците, както добродетелите и традициите, на които се крепеше тяхното общество.
Ала на всички подобни проповеди Лан беше само част от тълпата — можеше да си тръгне, когато пожелае. До ушите му бяха достигали разкази за чудовищните апетити на Чаросплетниците, но никой не знаеше до каква степен те бяха истина и до каква — измислица. Просто около представителите на страховития орден витаеше ореол на опасност и това бе всичко.
Сега обаче бяха принудени да съжителстват с Чаросплетник за цяла седмица, а навярно и повече. Нямаха никаква представа къде искаше да отиде техният нов пасажер. Очакваха ги седем дни, изпълнени със страх от чудовищните прищевки и капризи на госта им, седем дни, по време на които щяха да делят тясното пространство на шлепа със зловещото същество, облечено в парцаливата роба; седем дни, през които да се чудят как да избягват погледа на ужасната му Маска от тюленова кожа с намръщени очи и зашита уста.
Дори и Чаросплетникът да не се окажеше толкова противен, оставаше въпросът за товара му. Вместо да го качат на борда в Джили, бяха уведомени, че ще го вземат някъде по пътя. Когато Пори попита къде, беше възнаграден с удар през устата за неудобствата, които създаваше.
Бяха принудени да отплават незабавно. За щастие по-голямата част от стоките вече беше натоварена — предимно бурета с барут от мините, където се използваше за взривяване. Караха ги към столицата, където растящото напрежение бе довело до покачване на цените на амунициите за огнестрелните оръжия. Май рейсът им още не беше напълно пропилян — ако Чаросплетникът се съгласеше, можеха да спрат в Аксками, където да разтоварят стоката си и да изпълнят поетата уговорка. Обаче нямаха и най-бегла представа какъв щеше да е товарът на вещера, нито пък колко място щеше да заеме и дали нямаше да се наложи да изхвърлят част от буретата, за да освободят пространство за него.
Чаросплетникът се настани в каютата, която принадлежеше на Пори и жена му Фуира. Това не беше много неочаквано, като се имаше предвид, че тя беше най-хубавата — все пак Пори бе капитанът на „Пеласка“. Без да се оплакват, двамата съпрузи се преместиха в каютите на екипажа, където собственият им син Лан спеше редом с моряците и мъжете, въртящи гребните колела. Това, че беше дете на капитана, нямаше никакво значение по време на плаване — тогава той се превръщаше в обикновен юнга и търкаше дъските на палубата заедно с другите мъже от екипажа.
Още през първата нощ, след като се беше качил на борда, Чаросплетникът ги накара да спрат. Мястото беше много странно — високите брегове от двете страни на Керин бяха абсолютно пусти, като се изключат дърветата от Гората на Юна. Нощта беше тъмна — само една луна висеше в небето — ала моряците все пак успяха да привържат плавателния съд към брега под зеленикавото сияние на Нерин. После спуснаха подвижното мостче, както беше наредил Чаросплетникът, и зачакаха следващата му заповед. Тя се оказа доста изненадваща.
Вещерът заповяда всички да слязат долу в трюма, където ги заключи в каютите, предназначени за екипажа. Лан седеше на своята койка и слушаше безмълвно мърморенето на моряците и ругатните на баща му и майка му, които граничеха с богохулството. Момчето не можеше да повярва, че те се осмеляват да критикуват един Чаросплетник; нито пък си мислеше, че това е нещо безопасно, дори и обектът на клетвите им да не можеше да ги чуе. Родителите му прекрасно съзнаваха, че законът ги задължава да постъпят по начина, по който бяха постъпили, ала въпреки това не можеха да сдържат гнева си. По едно време баща му се наведе към него и му рече: