Наставникът на Лусия изгледа изучаващо събеседничката си. Да видиш Кайлин ту Моритат толкова обезпокоена си беше доста смущаващо — обикновено тя бе истинско въплъщение на хладното изящество.
— Може би нашият шпионин в Окхамба ще хвърли нова светлина върху този въпрос — каза домакинът, за да я успокои.
— Възможно е — разпери длани Кайлин, ала не изглеждаше много убедена. Взорът й се насочи към Лусия, която не бе помръднала от мястото си. — Междувременно всички духове в Разлома стават все по-враждебни и причиняват смъртта на повече хора, отколкото можем да си позволим. Тези същества усещат промяната в земята и настървението им расте с всеки изминал миг. Превръщаме се в затворници, Заелис. Скоро отвсякъде ще бъдем заобиколени от врагове и няма да можем нито да се движим свободно из Разлома, нито да го напуснем.
Сърцето на Заелис се сви при тези думи. Двама от най-опитните му мъже бяха изчезнали миналата седмица по време на разузнавателната им експедиция из западните части на Ксарана. Настойникът на Лусия се запита дали наистина това място нямаше да стане прекалено опасно, за да продължат да живеят тук… и какво ли можеха да сторят, ако станеше така.
— Тя може да ни помогне — каза Заелис, проследявайки посоката на погледа на Кайлин. — Тя може да усмирява духовете.
— Наистина ли? — попита мрачно жената. — Съмнявам се.
Светът беше изпълнен с шепоти за Лусия.
И това бе така, откакто се помнеше. Вятърът фучеше на тайнствения си език, дъждът барабанеше своите измислици, скалите й предаваха бавните си мисли, по-бавни дори от тези на дърветата, чиито скърцащи размишления понякога се точеха с години, докато завършат. Мълниеносни като стрели, между тях профучаваха съзнанията на дребните животинки, които намираха временен покой единствено в уюта на дупките и бърлогите си.
Тя беше Различна, извращение на природата, и въпреки това стоеше по-близо до природата от всяко друго живо същество, тъй като имаше способността да дешифрира многобройните й езици.
Лусия пое по тревистата пътечка, лъкатушеща покрай надвисналата скала вдясно от нея. Вляво земята изведнъж пропадаше отвесно надолу, оформяйки огромен каньон, широк близо километър. На отсрещната стена, която не беше толкова стръмна, се издигаха причудливи, закривени скални образувания, наподобяващи високи каменни колони, обагрени в пурпурно от последните лъчи на залязващото слънце. Издължените им, изкривени сенки пълзяха по склона, а жаркият въздух миришеше на препечена пръст.
Пред нея вървяха Юги и един страж от Либера Драмач, а зад нея — Кайлин и Заелис, придружени от още двама въоръжени мъже. Експедициите до края на долината, където се намираше Лоното, се бяха превърнали в доста рисковани предприятия напоследък.
Те се движеха по пътечката, криволичеща по ръба на бездната, след което се спуснаха по стръмния, обрасъл с гъсти дървета склон на дълбок пролом, на чието дъно ромолеше малко поточе. Въздухът бе изпълнен с жуженето на пчели, които събираха нектара от редките цветя, растящи на това място. Лусия внезапно изпита завист към малките насекоми за единството на целите им, безспорната им преданост към кошера и простата радост, която изпитваха от това, да служат на своята царица.
След известно време стигнаха до една полянка с миниатюрно езерце в средата, в което се вливаше бистро поточе, извиращо от скална цепнатина. Каменистата й, оранжева почва изглежда отблъскваше дърветата, ала от друга страна това позволяваше на окото на Нуку да освети сцената с ласкавите си лъчи.
— Ти — обърна се Юги към човека, вървящ редом с него. — Оставаш тук с мен. Вие двамата заемате позиции малко по-нататък из пролома. Незабавно сигнализирайте, ако забележите нещо по-голямо от котка.
Мъжете изсумтяха и се подчиниха, след което се отдалечиха. Юги се почеса по изпотената кърпа, която бе увил около челото си, за да попречи на кестеняво-русата си коса да му влиза в очите. Той дари тези, които бяха останали около него, с дяволита усмивка и рече:
— Е, пак сме тук.
Лусия се усмихна. Юги й харесваше. Въпреки че задълженията му към Либера Драмач не й позволяваха да го вижда толкова често като Кайку и Мишани, той всеки път се държеше като един веселяк, дори и когато не се чувстваше толкова щастлив, колкото поведението му загатваше. Момичето искаше да надзърне под маската му, ала си даваше сметка, че така само щеше да го накара да се почувства некомфортно. Едно време би задала директно въпроса си, но не и сега — мъдростта беше едно от нещата, по отношение на които бе израснала от първата им среща.