— За дома ли си мислиш? — попита той след продължилото мълчание.
Кайку изсумтя тихо.
— Какво те очаква там? — не се отказваше Саран.
— Какво трябва да ме очаква? — сопна му се тя. — Просто искам да се прибера вкъщи. Това е.
Той не каза нищо. Кайку осъзна, че се е държала грубо, и постави длан на рамото му.
— Приеми извиненията ми. Акцентът ти се е усъвършенствал до такава степен, че понякога забравям, че не си от Сарамир.
Мъжът се усмихна в отговор.
— Няма защо да се извиняваш. Куараал вече не е мой дом — отдавна не съм стъпвал там и не ми липсва. Сънародниците ми са страшно ограничени хора — те се боят да напуснат родните си брегове, боят се, че ако се смесят с други култури, ще оскърбят боговете, боят се, че теократите ще ги обвинят в еретичество. Аз обаче не мисля така — за мен всички хора са красиви. А някои са много по-красиви от другите.
Кайку усети как се изчервява, въпреки че Саран изобщо не гледаше към нея, докато произнасяше последните думи.
— Някога и аз разсъждавах по този начин — промълви младата жена. — Предполагам, че до известна степен продължавам да мисля така, макар и вече да не ми се удава така лесно. Мишани казва, че сърцето ми трябва да загрубее, и е напълно права. Да мислиш прекалено много за някой друг само те прави по-уязвим. Рано или късно единият разочарова или предава другия.
— Това е мнение на Мишани, не твое — каза Саран. — Нали? Вие изглеждате по-близки от сестри…
— Дори тя ме е наранявала в миналото — и то така, както никой до този момент.
Възцари се продължителна тишина. Двамата стояха безмълвни, заслушани в диханието на морето и загледани в мрака. Искаше й се да каже и други неща, ала си замълча, чувствайки, че и без това вече е разкрила твърде много. Пазеше ревниво вътрешното си пространство — така бе свикнала, а и животът я бе научил, че няма смисъл да се променя. Всеки път, когато сваляше бронята си, попадаше на неподходящия човек — ето защо единственото решение беше да не допуска никого до себе си и да отблъсква хората.
Откакто бе заживяла в Лоното, се бе впуснала в две връзки — и двете й изглеждаха задоволителни навремето, ала накрая се бяха оказали празни. Бе прекарала близо три години с единия мъж, преди да осъзнае, че е с него само за да облекчи вината, която изпитваше за смъртта на Тейн — човекът, който я беше последвал в Императорската цитадела заради любовта си към нея и бе загинал там. Връзката й с другия продължи шест месеца, преди той да разкрие отвратителния си характер — нещата се бяха влошили още повече поради обстоятелството, че мъжът бе неспособен да надделее над нея физически заради уменията, които бе усвоила в Аления орден. Кайку не бе забелязала трупания гняв, докато в един момент той внезапно не избухна. Партньорът й я беше ударил веднъж, а младата жена използва силата на своята кана, за да строши костите на ръката му. За нещастие, въпреки недостатъците си, той бе опитен специалист по взривни съоръжения и доста ценен кадър за Либера Драмач, ала постъпката на Кайку сложи край на кариерата му и девойката съжаляваше повече за проблемите, които бе създала на организацията на Заелис, отколкото за това, че го беше осакатила.
Ала имаше и още един човек — той бе влязъл под кожата й преди доста време и Кайку не можеше да го прогони, колкото и да се опитваше. Споменът за него бе натрапчив като шепнещите гласове от бащината й Маска, които от време на време я будеха посред нощ с коварните си съблазни.
— Липсва ми Асара — промълви разсеяно тя, зареяла поглед в тъмнината.
— Асара ту Амареча? — попита Саран.
Кайку рязко се завъртя към него.
— Познаваш ли я?
— Срещал съм я — каза шпионинът. — Не че тогава използваше това име, но, както навярно знаеш, тя никога не се придържа към една самоличност за по-продължително време.
— Къде? Къде си я видял?
Саран вдигна вежди, озадачен от явното нетърпение на събеседничката си.
— Всъщност точно в пристанището, където ще акостираме утре. Преди няколко години. Тя не ме познаваше, ала аз веднага разбрах коя е. Лицето й беше различно, но бях получил сведения за пристигането й. — Той се усмихна вътрешно, доволен от вниманието на Кайку. — Свързах се с нея. Все пак, и двамата сме на една и съща страна.
— Аасара не е на ничия страна — рече младата жена.
— Тя прави онова, което й харесва на нея — вдигна рамене Саран. — Ала поне ти би трябвало да знаеш, че Асара помага на Аления орден и на Либера Драмач.