Както повеляваше обичаят, моряците проведоха кратък ритуал около малкия олтар, който извадиха изпод палубата, отдавайки почит на Асантуа — богинята на морето и небето — заради безопасното пътуване. Всички жители на Сарамир присъстваха на церемонията, с изключение на Саран и Тсата.
Ханзеан не беше толкова оживен като Джинка, откъдето минаваше по-голямата част от притока на стоки и хора от Окхамба, ала корабите на рода Мумака го предпочитаха, въпреки по-дългия път, защото тук се намираше базата на цялата търговска флотилия на Чиен. Ханзеан бе най-живописният измежду западните крайбрежни градове и същевременно най-древното населено място на континента. На сто и тридесет километра на югозапад се издигаше Палексай — величественият обелиск, маркиращ мястото, където навремето бяха стъпили първите заселници. И макар че Ханзеан не бе удостоен с честта да бъде първата сарамирска столица — тази титла се падна на прокълнатата Гобинда — той си остана забележително селище, пропито със собствената си богата история.
Мишани бе идвала тук няколко пъти — преди да прекъсне отношенията със семейството си. Тихите улички и древните площади й напомняха за Императорския квартал в Аксками, само дето тук нещата изглеждаха по-_истински._ Сега обаче гледката на високите каменни кули и червените олуци, обрамчващи гигантския пазарен купол я изпълваха едновременно с облекчение и безпокойство. Пътешествието им си имаше цена — каква точно обаче, Мишани все още не знаеше. Чиен не бе поискал пари; вместо това беше изтръгнал от нея обещание, каквото самата учтивост я задължаваше да даде, дори и да не бе получила такава огромна услуга като осигуряването на транспорт до дома.
— Трябва да ми дойдете на гости в къщата ми в Ханзеан — беше рекъл търговецът.
На повърхността тези думи звучаха съвсем невинно; ала повърхностите, както и маските, прикриваха истината, лежаща под тях. Макар че не бяха говорили за време, етикетът изискваше от Мишани да остане поне пет дни… а през тези пет дни всичко можеше да се случи. Намираше се прекалено близо до именията на рода Коли край залива Матакса, за да се чувства спокойна.
Девойката огледа ситуацията от всички страни, търсейки скрито значение във всяко нещо. С течение на времето тя бе усъвършенствала тази своя способност, откривайки, че има безспорен усет за подобни неща.
Чиен не беше идиот; той можеше да извлече големи облаги за себе си от молбата на дъщерята на баракс Авун. Ако беше на негово място, Мишани щеше да постъпи именно по този начин. А в случай че слуховете за разрива в семейството й бяха достигнали до ушите му, търговецът щеше да знае, че Мишани няма какво да му предложи, и просто щеше да я предаде в ръцете на врага й срещу подобаваща отплата.
„Защо тогава му позволявам да стори това?“, запита се девойката, докато мълвеше думите от мантрата към Асантуа и почти не обръщаше внимание на ритуала, случващ се пред очите й.
Защото бе дала обещанието си. Отказът й да компрометира честта си я бе накарал да напусне баща си и едва ли щеше да промени характера си точно сега. Чиен знаеше, че тя не би могла да му откаже, без да го обиди; а и така девойката щеше да разкрие подозренията си. Навярно и той бе не по-малко озадачен от нейните мотиви. Какво ли е правила в Окхамба? Защо е предприела такова продължително и опасно пътуване?
Тя не му каза нищо, макар че често си говореха по време на пътешествието. Несигурността му беше нейното предимство и девойката трябваше да се възползва от нея. А по отношение на къщата му… щеше да му мисли, когато стигнеше там.
Мишани реши да не споделя притесненията си с Кайку. Приятелката й изпитваше същите подозрения като нея, ала дългокосото момиче я успокои, като й каза, че Чиен е човек, на който може да се разчита. Това, естествено, беше лъжа, но Кайку така или иначе не бе способна да й помогне, ето защо беше по-добре да не я тревожи излишно. И бездруго приятелката й имаше свои собствени задачи — тя трябваше да отведе Саран и ткиуратския му придружител до Лоното. Мишани не беше от кой знае каква полза в сърцето на Либера Драмач — сещаха се за нея само когато Заелис или Кайлин имаха нужда от съвет, или пък когато Лусия скучаеше. Сега обаче й бяха възложили задачата да се отправи към Лаляра, където да се срещне с баракс Зан ту Икати, истинския баща на някогашната Престолонаследничка, и дребничката девойка възнамеряваше да се отправи натам веднага след като се измъкнеше от Чиен ос Мумака.
Те акостираха на частния пристан на Чиен, след което търговецът им предложи да отидат в градската му къща и да похапнат с него, преди да се отправят на път. Саран не бе особено доволен от това, ала не възрази, а що се отнася до Кайку, тя бе щастлива да отложи с още няколко часа раздялата с приятелката си. Тсата и Чиен си размениха няколко думи на окхамбски и ткиуратецът също се съгласи. Слугите на търговеца ги настаниха в разкошни каляски и те поеха по тихите улички на древния град.