Най-горните етажи, където Мос откри Чертога на сълзите, бяха най-непригодни за живеене и по техните облицовани с лач коридори отекваха само кухи стъпки. Лараня бе казала веднъж, че бе напълно възможно горе да живеят хора — цяла общност от изгубили се скитници — които да останат неоткрити в продължение на векове. Съпругът й се бе изсмял и бе отвърнал, че тя има прекалено буйна фантазия. Макар че бяха необитаеми, тези места не бяха потънали в прах и запуснатост, и той предполагаше, че в задълженията на съветниците му влизаше и поддръжката на най-високите нива на Императорската цитадела.
Упойващият ромон на стичаща се вода го бе довел тук, докато се скиташе в търсене на уединение, помъкнал третата си бутилка вино за днес. Чертогът на сълзите представляваше обширно помещение с овална форма, а куполообразният му таван завършваше с голям отвор, посредством който дъждовните капки се събираха в центъра на покрития с плочки под. Той бе наклонен така, че водата да не се разлива по цялото помещение, а желязната решетка, откъдето се оттичаше течността, предотвратяваше наводняването на Чертога. Умело изработена система от улеи и олуци отвеждаше дъждовната вода до статуите, разположени в периферията на залата, и сълзите се стичаха от очите им, събирайки се в каменните легенчета в краката им.
Здрачаваше се, а не бяха запалени никакви фенери. Помещението беше мрачно и задушно. Дъждът беше малко необичаен за това време на годината, ала прилягаше напълно на настроението на Мос. Императорът седеше в един от столовете, разположени в в кръг, и наблюдаваше как колоната от дъждовна вода оформя игрив килим от миниатюрни експлозии при сблъсъка на капките с плиткото езерце в средата на помещението. Единствената светлина, идваща от помръкващото сияние на окото на Нуку, очертаваше челото и брадатата челюст на Мос, както и бутилката, която държеше в ръка. Той отпи шумно една голяма глътка.
— Не трябва да си сам — изграчи Какре от входа на залата. Императорът изруга ядосано.
— Богове, ти си последният човек, когото искам да виждам сега, Какре — каза той. — Махай се!
— Трябва да поговорим — настоя Върховният Чаросплетник, пристъпвайки във вътрешността на Чертога.
Мос му хвърли изпепеляващ поглед.
— Ела по-близо тогава. Няма да говоря с теб, докато се спотайваш в сенките.
Вещерът се подчини и се затътри към монарха, който продължи да наблюдава дъжда. Неприятният мирис на разложение и животинска кожа достигна до ноздрите му през пелената на винените изпарения, карайки го да потръпне.
— За какво искаш да говорим? — изсумтя Мос.
— Ти си пиян — презрително рече Чаросплетникът.
— Никога не съм пиян. Това ли искаше да ми кажеш? Имам си жена, която да ме хока, Какре; ти си гледай своята работа.
Вещерът вирна глава и Императорът изведнъж почувства горещата вълна на гнева му, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат.
— Понякога сте много безочлив, мой Императоре — процеди Какре. — Аз не съм някой от вашите слуги, че да ме гоните или да ми се подигравате, както ви скимне.
— Да, не си — съгласи се Мос и отпи още една глътка от шишето. — Моите слуги са предани и те правят онова, което им наредя. За разлика от теб. Чудя се защо ли изобщо те търпя?
Какре остана безмълвен.
— Е, какво толкова имаш да ми кажеш?
— Новини от юг. В Зила е избухнал бунт.
Мос не каза нищо — само челото му се набръчка.
— Бунт — повтори той замислено.
— Губернаторът е бил убит. Тълпа селяци и жители от града щурмувала сградите на администрацията. Един от моите Чаросплетници ми изпрати известието, преди да убият и него.
— Убили са Чаросплетник? — Мос не можеше да повярва на ушите си.
Какре не сметна за необходимо да отговори на това. Ромоленето на дъжда запълни празнотата в разговора, докато владетелят размишляваше.