— Кой е виновен? — попита монархът след известно време.
— Рано е да се каже — изграчи Върховният Чаросплетник. — Ала селяните са били организирани. Агентите ми в Зила съобщават за увеличаване на привържениците на онзи култ, който постоянно се изплъзваше от опитите ни да разберем нещо повече за него.
— Айс Маракса? Те ли са били? — извика гневно Мос и запрати бутилката по една от плачещите статуи. Тя се разби с трясък в главата й и дъждовната вода, събираща се в каменното легенче до стъпалата й, се обагри в червено.
— Възможно е. Неведнъж съм ви предупреждавал, че могат да направят нещо подобно.
— Трябваше да го предотвратиш! — Императорът се изправи рязко на крака и блъсна стола си, който се прекатури на лъскавия под.
— Те знаят за реколтата — каза Какре с невъзмутим глас, макар че изглеждаше досущ като джудже на фона на едрия мъж. — Тук, на северозапад, можем да замаскираме положението, ала Зила се намира на границата на Южните префектури. Там хората виждат със собствените си очи как покварата унищожава посевите им, а и всички лоши новини от изток минават през Зила на път за западното крайбрежие. Чаросплетниците са могъщи, мой Императоре, ала ние не можем да съзрем всички планове — не и когато цялата страна се обръща срещу нас. Трябваше да ме оставите да се справя с Айс Маракса още първия път, когато чухме за тях.
— Не си измивай ръцете, Какре! — вбеси се Мос. — Ти си виновен за това! — Той изведнъж сграбчи вещера за робата. — Ти си виновен!
— Не ме докосвайте! — изсъска Върховният Чаросплетник и Императорът усети внезапна болка, сякаш някаква гигантска стоманена ръка бе стиснала гръдния му кош. Силите му го напуснаха, а на тяхно място се възцари паниката. Пръстите му се разтвориха и той пусна робата на Вещера, гърлото му се изпълни с храчки, а дишането му стана накъсано и повърхностно. Фигурата на Какре като че ли увеличи размерите си, надвисвайки заплашително над него като кукловод над марионетка. Мос заотстъпва назад, подхлъзна се и попадна точно под дъждовната колона, цопвайки в плиткото езерце. Зловещият силует на вещера сякаш изпълни цялото помещение — Маската му изглеждаше мрачна и мъртвешка, а Императорът не можеше да се надигне от пода, като че ли въздухът изведнъж бе станал от олово.
— Преминаваш границата — каза му Върховният Чаросплетник, а гласът му бе мрачен и студен като гроб. — Ще трябва да научиш мястото си!
Мос извика от страх — гневът му се беше изпарил пред могъществото на Какре, а от присъщото му мъжество не бе останал и помен след онова, което бе сторил вещерът с тялото и съзнанието му. Дъждовните капки продължаваха да го обливат, мокрейки косата и стичайки се по брадата му.
— Ти имаш нужда от мен, Мос — рече му Какре. — И аз, за съжаление, имам нужда от теб. Ала не забравяй какво мога да ти сторя. Не забравяй, че мога да прекърша живота ти, когато си поискам. Мога да спра сърцето ти само с една мисъл или да го накарам да се пръсне в гърдите ти. Мога да предизвикам такива вътрешни кръвоизливи в тялото ти, че никой лекар да не е в състояние да ме обвини за това. Мога да те накарам да полудееш, преди да си успял да извадиш меча си. Никога вече не ме докосвай отново, или ще трябва да ти направя нещо по-сериозно следващия път.
После фигурата на Чаросплетника започна постепенно да избледнява и чудовищната енергия, изпълнила въздуха, взе да се разрежда. Мос усети, че отново може да диша нормално и си пое дълбоко дъх. Помещението отново стана такова, каквото беше — мрачно, просторно и кънтящо — а Какре отново беше една дребна, прегърбена фигура, погребана под безразборно съшити кожи и парцали.
— Ти ще се разправиш с последиците от бунта в Зила. Аз ще издиря причините за него — изграчи Вещерът и си тръгна, оставяйки Мос да лежи под дъжда — ядосан, уплашен и победен.
Императрица Лараня и по-малкият й брат Реки се шмугнаха през овалната порта, прогизнали и останали без дъх от смях. Щом се озоваха в павилиона, Есзел повдигна театрално вежди и каза шеговито на Реки:
— Хората ще си помислят, че никога не си виждал дъжд.
Деверът на Мос се разсмя като малко дете. Това изобщо не беше далеч от истината.
Павилионът се издигаше в средата на голямо езеро, а тесен мост го свързваше с останалата част от покривните градини на Императорската цитадела. Стените му бяха от резбовано дърво — филигранна плетеница от изрязани растителни мотиви, през които тези, които се намираха вътре, можеха да гледат навън към водата. Есзел бе запалил фенерите, висящи на колоните, заради спускащия се здрач. Павилионът можеше спокойно да побере осем души, които да се разположат удобно на пейките, така че тримата не страдаха от липса на пространство.