Реки седна и се загледа с възхищение в изящната дърворезба. Лараня го целуна по бузата и се обърна към Есзел.
— Дъждът е голяма рядкост там, където сме родени — обясни тя.
— Досетих се — усмихна се младежът.
— Духове! — възкликна Реки, докато пиеше с очи развълнуваната повърхност на езерото. — Сега зная как се е чувствал Зиазтан Ри, когато е писал „Перлата на Водния бог“_._
Есзел го изгледа с любопитство.
— Да не би да си я чел?
Реки изведнъж се засрами, осъзнавайки, че се е надувал. Древният текст на Зиазтан Ри — който съдържаше едни от първите наблюдения по естествена история в империята — беше изключително рядък и ценен.
— Ами… може да се каже…
— Защо не си ми казал за това? — нахвърли му се Есзел. — Виждал съм преписани откъси, но никога не съм чел цялата поема.
— Помня я цялата — рече братът на Лараня, опитвайки се да звучи толкова скромно, колкото можеше. — Това е едно от любимите ми произведения.
— Цялата? — едва не изкрещя Есзел. — Умирам от нетърпение да я чуя от началото до края.
— Ще бъде чест за мен — поклони се Реки. — Никога не съм срещал някой, който даже да е чувал за Зиазтан Ри.
— Значи не си се срещал с подходящи хора — намигна му Есзел. — Ще трябва да те поразведа из двора.
— Почакай малко — намеси се Лараня, надигна се от мястото си и седна до Есзел. — Есзел си е мой! Няма да ти позволя да ми го отмъкнеш, за да водите разни сухарски разговори за книги и отдавна умрели хора.
— Императрицата ревнува! — засмя се младежът.
Лараня изгледа двамата си спътници. Всеки от тях заемаше особено място в сърцето й. Дори да искаха, едва ли можеха да бъдат по-различни, ала ето че си паснаха страхотно. Брат й имаше сиви, напрегнати очи, а от края на лявото му око до извивката на челюстта му лицето му бе прорязано от дълбок белег. Дългата му до брадичката коса беше лъскаво черна с един бял кичур отляво — спомен от онова злополучно падане в детството му, което беше белязало и физиономията му. Бе тих, несръчен и интелигентен и създаваше впечатлението, че никога не се чувства удобно нито в дрехите, които носеше, нито в собствената си кожа.
Есзел, от друга страна, имаше буен нрав и буквално преливаше от жизненост; маниерите му често бяха преувеличени и приличаше повече на обитател на Речния район в Аксками, отколкото на Императорската цитадела с ярката си очна линия, грим и боядисана в лилаво, червено и зелено коса.
— Съвсем малко ревнувам! — закачливо каза младата жена. — Просто ви искам и двамата за себе си!
— Е, вашият сан си има своите привилегии — заключи Есзел, изправи се и се поклони ниско. — Аз съм на ваше разположение, Императрице!
— Тогава ти заповядвам да ни издекламираш поема за дъжда — рече Лараня и забеляза как очите на брат й светнаха.
— Случайно се сещам за една поетична творба, където дъждът е ключов елемент — каза младежът с пъстроцветната коса. — Искате ли да я чуете?
— С удоволствие! — възкликна Реки. Той бе изпълнен с благоговение към Есзел, който беше както член на Имперския съд, така и превъзходен поет. Императорският съветник по въпросите на културата го бе предложил за тази престижна длъжност, тъй като смяташе, че до няколко години младежът ще се превърне в бляскаво име на поетичния небосклон и връзката му с управляващата фамилия щеше да е от полза и за двете страни.
Есзел застана в центъра на павилиона, прочисти гърлото си и застина неподвижно. За няколко секунди единственият звук беше ромоленето на дъжда, докато младежът се наслаждаваше на вниманието на аудиторията. После започна да говори, а думите се заизливаха от устата му като разтопено сребро. Висшият сарамирски беше един изключително сложен език и изпълняваше перфектно нуждите на поезията. Неговото разнообразие позволяваше да бъде ту остър и рязък, ту мек и звучен, а богатството на най-различни значения превръщаше говорещия в истински скулптор, в чиито ръце гъвкавата реч се превръщаше в божествена наслада за ухото. Есзел имаше невероятен талант по отношение на езика и съзнаваше това; красотата на изреченията му буквално омагьосваше слушателя.
Стихотворението, което им изрецитира, беше не толкова за дъжда, колкото за един човек, чиято жена бе обладана от ачисита — демонични изпарения, които бяха влезли през ноздрите в тялото й, карайки я да се разболее. Обезумелият от мъка съпруг беше посетен от Шинту — лукавият бог на късмета — който го беше убедил да изнесе жена си от къщата и да я положи на пътя, оставяйки я там за три дни. До края на този срок Шинту щял да прогони демона. Тогава богът-хитрец помолил братовчед си Паназу да изсипе тридневен дъжд над земята, тъй като искал да подложи на изпитание вярата на мъжа. Той знаел, че жена му вече била доста изтощена от болестта и едва ли щяла да издържи на тридневната влага. След първия ден, по време на който мъжът не се отделил нито за миг от съпругата си, съселяните му, които го взели за умопобъркан, го заключили в местната тъмница, връщайки жена му обратно в леглото й, където тя продължила да боледува.