Това предизвика оживление сред аудиторията. Кайку използва паузата в доклада, за да лапне една пикантна кнедла. В следващия миг Кайлин се наведе към лявото й ухо.
— Много добре владее публиката — прошепна й тя.
— Защото търси внимание — вдигна рамене девойката. — Това ласкае самолюбието му.
Кайлин се засмя изненадано и хвърли изпитателен поглед на послушничката си. Кайку не й обърна внимание.
— Добре де, ако вещерските камъни са отговорни за покварата в земята, как така в чужбина има вещерски камъни, а няма зараза? — попита някой.
— Защото още не са открити — обясни Саран, вдигайки ръка. Събралите се хора си зашушукаха. — Те лежат дълбоко под земята. Спящи. Чакащи. Очакващи да бъдат събудени.
— И какво ги събужда? — попита същият човек.
— Кръвта — обади се Кайку. Смяташе да го каже тихичко, само на себе си, но за нейна изненада го произнесе така, че всички присъстващи го чуха.
— Точно така — кимна шпионинът, докато й се усмихваше обезоръжаващо. — Кръвта. От всички нас, които сме се събрали тук, единствено Кайку е виждала вещерски камък. Тя е била свидетел на човешкото жертвоприношение, което го храни. Видяла е сърцето.
Младата жена изведнъж се почувства смутена. Разказът за промъкването й в манастира, закътан сред планините Лакмар във Фо, бе посрещнат с доста скептицизъм от членовете на Либера Драмач. Мнозина бяха казали, че онова, което бе видяла в залата, където държаха вещерските камъни, е просто халюцинация. Изтощението и гладът, съчетани с обстоятелството, че бе носила Маската на баща си в течение на дни (а всички знаеха, че Маските застрашаваха разсъдъка на онзи, който ги сложи), караха по-здравомислещите да отдадат тази сцена на въображението на девойката. Въпреки всичко обаче, Кайку знаеше какво бе видяла със собствените си очи и твърдо стоеше зад него. Тя бе съзряла каменните кълнове, бе зърнала яркочервените вени и пулсиращото сърце на камъка. Каквото и да представляваха вещерските камъни, те бяха нещо повече от безжизнена материя. Бяха живи — също като дърветата. И растяха.
— Откъде знаеш, че там има вещерски камъни, при положение че още не са открити? — попита Юги.
— Със сигурност зная за един, който е бил намерен в Куараал преди петстотин години или повече — отвърна шпионинът. — Споменат е в ръкописите, които откраднах от подземията на библиотеката на Акуира и после донесох тук, излагайки на голяма опасност живота си. Тези ръкописи разказват за един инцидент в затънтената провинция, при който обитателите на някакво малко миньорско селище внезапно започнали да се държат странно и агресивно. Когато били изпратени войници, за да потушат безредиците, по-голямата част от тях били избити. Оцелелите разказвали за страховити изблици на лудост от страна на миньорите и твърдели, че жителите на градчето можели да преместват предмети, без да ги докосват, и да убиват хората от разстояние без помощта на никакви оръжия. Теократите изпратили още по-голяма военна част, за да смаже безбожниците, и най-накрая надделели, ала с цената на големи загуби. В мините под селището открили олтар, върху който се извършвали човешки жертвоприношения. По-късно войниците казали, че били привлечени от олтара — той сякаш зашепнал в ушите им нечестиви изкушения и обещания, — но вярата им се оказала достатъчно силна, за да устоят, и те взривили олтара с експлозиви, след което запечатали мината. — Мъжът отметна назад черната си коса. — Сигурен съм, че онова, което са открили, е било вещерски камък.
— Значи все пак могат да бъдат разрушени? — попита Заелис.
— Ако на този разказ може да се вярва, да — отговори му шпионинът.
— Ти каза, че със сигурност знаеш за един вещерски камък — обади се друг от присъстващите. — Означава ли това, че според теб може да има и други?
— Помислете над следното — започна облеченият в черно мъж. — Както ни е известно, в Сарамир има четири находища на вещерски камъни и Чаросплетниците са построили свои манастири върху всяко от тях. Две в планините Тчамил — едно под Адерач и едно под Игарач на границата с пустинята Тчом Рин. Едно в планините Лакмар на остров Фо. Четвъртото се намира в планините до езерото Ксемит. Знаем за наличието на вещерските камъни там благодарение на усилията на Кайку и баща й Руито — това са епицентровете на пълзящата в земята поквара. Четири само в Сарамир. Защо нашият континент да е единственият, където ги има?
— А защо не? — контрира го Юги. — След като не знаем какво представляват и как са се озовали тук, кой може да каже със сигурност как са разпространени на различните континенти?