— Така е — усмихна му се Саран, — ала аз открих какво представляват те. — Той обърна гръб на аудиторията, хвана се за парапета и погледна надолу, след което се завъртя театрално и изрече: — Това, което ще ви разкрия, едва ли ще ви хареса.
Кайку несъзнателно изправи гръб и вирна глава, докато сред събралите се хора се разнесе приглушен ропот.
— Открих сведения за огън, дошъл от небето — каза Саран, а на красивото му лице бе изписано мрачно изражение. — Преди много, много хиляди години, в Куараал, когато езикът ни е бил още млад. Чудовищен катаклизъм от пламтящи скали, унищожаващи цели градове, разкъсващи плътта на земята… Езерата, където падали тези скали, завирали и се изпарявали. Моят народ вярва, че това било наказание свише — той наклони леко глава. — Открих фрагменти от същия мит в Окхамба, където няма писмена история, а само устно предавани легенди. Предания за опустошение и гибел. Същото е и в Итрикс — там писмените доказателства са доста, понеже те първи са въвели азбуката. Дори и в Сарамир могат да се открият свидетелства за тази катастрофа — в примитивните рисунки, останали от аборигените угати. Всяка древна култура от Новия свят има своя собствена версия за случилото се и, както е видно, всички варианти си съответстват. — Погледът на шпионина изведнъж помръкна. — Тогава, следвайки съвета на един човек, когото срещнах в Итрикс, аз се върнах в Окхамба и навлязох дълбоко в сърцевината на континента, където открих ето това.
Той пристъпи бързо до една от масите и вдигна оттам някакъв свитък, който приличаше на парче пергамент. После коленичи върху рогозката в центъра на залата и го разгъна. Всички присъстващи впериха жадно взор в предмета.
— Внимателно — каза мъжът в черно. — Това е на повече от две хиляди години, и представлява копие на още по-древен документ.
Тези думи изтръгнаха тежка въздишка от събралите се. Онова, което бяха взели първоначално за пергамент, се беше оказало някаква животинска кожа, обработена по отдавна забравен начин, понеже изглеждаше в доста добро състояние за респектиращата си възраст.
— Естествено, после ще го дам на Сестрите от Аления орден, за да удостоверят автентичността му — рече Саран. — Ала съм твърдо убеден, че не става въпрос за фалшификат. Ваятелите на плът от племето, от което го откраднах, също бяха убедени в това. Десет души платиха с живота си, за да мога да ви го донеса тук. — Той погледна към Тсата, ала бледозелените очи на ткиуратеца останаха безизразни.
Кайку придърпа напред стола си, за да може да вижда по-добре. Самото изображение бе достатъчно, за да я обезпокои. Главните персонажи представляваха неопределени, стилизирани същества, които можеха да са както танцуващи хора, така и разгонени животни. На преден план се виждаше голям огън, чиито пламъци бяха избледнели от времето, ала все още се виждаха. Младата жена се зачуди какви ли методи бяха използвали създателите на артефакта, за да съхранят кожата в толкова добър вид през всичките тези столетия. Ако не беше обещанието на Саран да я предостави на Аления орден за удостоверяване на оригиналността й — това нямаше да представлява никаква трудност за Сестрите, които с лекота щяха да определят датировката й — Кайку едва ли щеше да повярва, че ценният артефакт наистина е толкова древен.
Тя премести поглед от изображението в центъра към периферията му, където се виждаха най-различни причудливи шарки, търсейки ключа към загадката. В най-горната му част се виждаше блестящата долна половина на слънчевия диск, а под него, разположени в полукръг, се виждаха луните.
Луните!
— Луните са четири — изрече Юги, преди някой друг да е могъл да реагира.
Младата жена усети как нещо дълбоко в нея се преобръща. Изведнъж й прилоша. Юги беше прав. Виждаше се Аурус — най-голямата от тях; Иридима с осеяната си с пукнатини повърхност; Нерин, малката зелена луна и една четвърта — със същата големина като Нерин, ала чисто черна и осеяна с тъмночервени ивици, сякаш бе надрана. По кожата на Кайку пролазиха тръпки. Тя се намръщи, смутена от реакцията си, след което забеляза, че Кайлин я наблюдава заинтригувано, сякаш бе доловила дискомфорта на момичето.
— Точно така — кимна Саран. — Открих сведения за същество, наречено Арикарат в Итрикс, и Арикураа в Куараал. Предположих, че става въпрос за две различни версии на една и съща дума, но нямах представа за значението й. Въпреки обстоятелството, че тези думи се използваха винаги във връзка с историите за другите лунни сестри, не се досетих. Все пак, според източниците ми, това същество беше от мъжки род. После попаднах на един древен итриксиански мит за сътворението, където се казваше, че Арикарат бил роден от същата субстанция като другите луни, и изведнъж всичко придоби смисъл. — Мъжът наклони глава. — Арикарат е бил четвъртата луна. Той е изчезнал преди хиляди години. Лунните сестри, както е видно, са имали брат.