Ако Саран бе очаквал буря от опровержения и словесни атаки, остана разочарован. Сарамирският пантеон винаги бе имал само три луни, а генеалогията на божествата беше нещо, с което децата бяха запознавани още в най-ранна възраст. Да се приеме онова, за което говореше той, означаваше да се направят на пух и прах вярванията, вкоренени дълбоко в сърцата на хората от хилядолетия. Присъстващите изглеждаха смаяни… ала това бе всичко. Неколцина казаха на висок глас, че тази идея е безумна, ала скоро замлъкнаха, неполучили подкрепа от останалите. Кайку се чувстваше така, сякаш всеки момент щеше да рухне от стола, смазана от чудовищен, свръхестествен ужас, който постепенно спускаше черната си пелена над съзнанието й.
— Добре ли си? — попита я Кайлин.
— Не зная — отвърна младата жена. — Нещо… има нещо в разказа на Саран, което ме тревожи.
— Мислиш, че се заблуждава ли?
— Не, мисля, че е прав. Сигурна съм в това. Ала не зная защо съм толкова сигурна.
Заелис се изправи.
— Мисля, че разбирам — рече той, а твърдият му, ала същевременно мелодичен глас веднага прикова вниманието на всички. — Ти смяташ, че четвъртата луна… Арикарат? — Шпионинът кимна утвърдително. — Смяташ, че Арикарат е била унищожена по някакъв начин, когато светът е бил млад, и че отломките от нея са засипали земята. И че тези отломки са вещерските камъни.
— Точно така — съгласи се шпионинът.
— Това е безумна теория, Саран.
— Имам доказателства — отвърна куараалецът невъзмутимо. — Някои неща трябва да бъдат подложени на по-прецизен оглед, ала това ще отнеме доста време. Нося и пергаменти, които ще трябва да преведем от мъртви езици…
— Ще ми позволиш ли да видя тези доказателства?
— Разбира се. Убеден съм в автентичността им. Всеки, който пожелае, ще може да се запознае по-отблизо с тях.
Заелис се обърна към присъстващите и скръсти ръце зад гърба си.
— Тогава ще чуете преценката ми, след като изследвам по-отблизо предоставените от Саран доказателства — заяви той. — Приканвам и вас да сторите същото. — Той отново се обърна към шпионина и поглади бялата си брада. — Само едно нещо ме озадачава.
— Кажи — подкани го куараалецът.
— Ако отломките от луната са засипали целия Близък свят, защо находищата от вещерски камък се намират само в планините? Защо няма такива в пустините и долините?
Човекът в черно се усмихна. Очакваше този въпрос.
— В пустините и долините също има подобни находища — каза той. — Просто гледаш на нещата от погрешен ъгъл. Първо би трябвало да се запитаме откъде знаем за находищата от вещерски камък. Единствено благодарение на Чаросплетниците. Как обаче самите Чаросплетници ги откриват? Не зная отговора на този въпрос. Зная само, че допреди пет години на Вещерите не им беше позволено да притежават своя собствена земя в Сарамир; единствените места, които можеха да обитават, бяха планините, където земеделските закони не важат поради липсата на отглеждана реколта. Изобщо не им е било лесно да копаят под земята в търсене на нещо, заровено толкова дълбоко, и същевременно да запазят това в тайна. Съвсем другояче стои въпросът с планините, отвъд невидимите им прегради, които нашите шпиони не могат да преминат. Причината, поради която единствените находища на вещерски камъни, които са ни известни, се намират под манастирите на Вещерите, се дължи на това, че това са единствените находища, до които Чаросплетниците са могли да достигнат.
— Ала вече не е така — каза Заелис.
— За съжаление — продума Саран. — Сега Чаросплетниците се сдобиха със земя навсякъде из Сарамир и я пазят ревниво. Те издигат върху земите си причудливи постройки и дори благородните семейства не знаят с какво се занимават там. Аз обаче зная. Те дълбаят земните недра в търсене на вещерски камъни.
Всички присъстващи бяха притихнали, приковали погледите си в него. Идеята не беше нова, ала в съчетание с онова, което Саран бе разкрил за естеството на вещерските камъни, внезапно придобиваше страховит смисъл.
— Защо им е да търсят нови вещерски камъни? — попита Заелис. — Би трябвало да имат достатъчно за изработката на Маски.
— Не зная — вдигна рамене Саран. — Това, което мога да кажа със сигурност, е, че търсят нови находища. И това не е най-лошото. — Той отново се завъртя мелодраматично, за да се обърне с лице към аудиторията. — Помислете малко над следното, което ще ви кажа. Още от момента, в който са се появили, Чаросплетниците са се инфилтрирали в обществото, превръщайки се в неизменна част от него. То плаща ужасна цена за способностите им, но не може да се отърве от тях. Сега те вече са част от самата империя и е още по-трудно да бъдат изтръгнати от позициите, в които са се вкопчили. Всички знаем, че Вещерите трябва да бъдат премахнати; всички знаем, че те жадуват колкото се може по-голяма власт. Ала аз ви питам: ами ако Чаросплетниците искат да намерят всички находища на вещерски камък? Ами ако искат да узурпират властта над цял Сарамир? Дори и да предизвикат хаос из целия континент, пак няма да можем да ги ликвидираме. Същевременно никоя друга страна няма да позволи на Чаросплетник да премине границата й; куараалците съвсем основателно не могат да ги понасят и се отнасят с недоверие към уменията им. Тогава какво?