— Ще нахлуят с агресия — каза Кайлин и се изправи в цял ръст. Всички погледи се насочиха към нея. Тя пристъпи напред и застана до Заелис — висока тъмна кула срещу жарките лъчи на обедното слънце. — Това ли искаше да чуеш, Саран Иктис Марул? Май стигна прекалено далеч.
— Може да е така — усмихна се той, — а може и да не е. Не знаем нищичко за мотивите на Чаросплетниците, освен това, на което ни е научила историята; знаем, че те бяха агресивни и алчни още докато зависеха изцяло от милостта на аристократичните семейства; съвсем скоро благородните фамилии ще зависят от милостта на вещерите и тогава нищо няма да е в състояние да ги спре. Както и нищо няма да е в състояние да спре една окупаторска армия, подпомогната от Чаросплетници. Никоя страна не разполага със защита срещу подобна опасност. — Той отново погледна към Тсата. — Това няма да е заплаха само за Сарамир; това е сянка, която скоро ще се спусне над целия Близък свят. Искам да си дадете сметка за тези неща.
Привършил с изказването си, шпионинът се приближи до татуирания ткиуратец и седна до него. Присъстващите се разшушукаха, ала скоро замлъкнаха, когато Заелис вдигна ръка и заговори:
— Информацията на Саран хвърля обезпокоителна светлина и върху едни други новини, които получих тази сутрин. Номору, изправи се, ако обичаш.
Човекът, който отвърна на подтика му, беше млада жена на около двадесет зими. Тя бе кльощава, жилеста и не особено привлекателна, с навъсено изражение и къса, несресана кестеняво-руса коса. Бе облечена в прости селски дрехи, а ръцете й бяха обсипани с татуировки, подобни на тези, носени от бездомниците и просяците.
— Номору е един от най-добрите ни разузнавачи — представи я Заелис. — Тя тъкмо се завърна от западната част на Разлома — там, където водите на Зан навлизат в него. Разкажи им какво видя.
— По-скоро това, което не видях — рече Номору. Говореше бавно и провлачено, с множество гласни от нисшия сарамирски. Всички присъстващи мигом разбраха, че е израснала в Бедняшкия квартал на Аксками и съответно претеглиха предразсъдъците си. — Познавам този район. Познавам го добре. Не е лесно да прекосиш Разлома надлъж, не и с всички онези работи тук и там. Не бях минавала отдавна оттам. От години. Абе, трудничко си е.
Личеше си, че не се чувства особено приятно да говори пред толкова много хора. Обаче, вместо да се притесни, тя заговори ядосано, без да знае накъде да насочи гнева си.
— Там имаше едно мочурище. Често се ориентирах по него. Този път обаче… този път не можах да го намеря. — Жената погледна към Заелис, който й кимна да продължи. — Знаех си, че е някъде наблизо, ама не можех да го намеря. Сякаш се въртях в кръг. Все едно не бях аз. А познавам района много добре.
Кайку изведнъж разбра какво ще последва и сърцето й се сви.
— Тогава си спомних. Някой беше разправял за такива неща. За някакви места, дето искаш да стигнеш, ама не можеш. Тя беше — жената посочи невъзпитано с пръст към Кайку, сякаш я обвиняваше в нещо. — Объркват те и не знаеш накъде вървиш. Слагат ги около места, които не искат да намериш.
Тя направи кратка пауза, през която изгледа свирепо аудиторията, след което изръмжа:
— Вещерите са в Разлома.
Единадесета глава
Бараксите Григи ту Керестин и Авун ту Коли вървяха един до друг по прашния черен път между гъсто засадените високи камакови стъбла. Небето беше ясно и лазурносиньо, а окото на Нуку ги наблюдаваше благосклонно от висините. Настроението на Григи обаче далеч не беше лъчезарно.
— Виж това — каза той на спътника си, след което се протегна и прекърши с две ръце едно от стъблата. От счупеното място избликна облак прах.