Авун се приближи и разгледа отблизо повърхността на стъблото. Тя бе набраздена от тънки черни жилчици, ала мъжът нямаше нужда от тях, за да разбере, че растението е болно. Добрият камаков бамбук беше толкова здрав, че го използваха за скеле при строителни дейности; този бе трошлив и за нищо не ставаше.
— Цялата реколта ли е така? — попита Авун.
— Част от нея може да бъде спасена — изсумтя Григи. — Достатъчна част, ала ако слухът, че останалите стъбла са заразени, се разпространи… Е, предполагам, че ще мога да я продам чрез някой посредник, но цената няма да бъде и половината на тази, която искам. Сякаш боговете са ни прокълнали.
Другият мъж го изгледа невъзмутимо.
— Не можеш да се преструваш, че не си знаел, че ще стане така.
— Така е, прав си — рече спътникът му. — всъщност част от мен даже се надяваше на това. Ако жътвата бе добра тази година, някои от съюзниците ни щяха да размислят дали са взели правилно решение относно това на коя страна да бъдат. Отчаянието не може да създаде трайни политически връзки, а и те най-лесно се разпадат, когато времената се променят. — Той захвърли встрани стъблото, което продължаваше да държи в ръката си, с отвратена физиономия. — Обаче не ми харесва и да гледам как хиляди ширети на пазара за стоки отиват на вятъра… Най-вече пък моите пари!
— Така само заздравяваме още повече позициите си — рече Авун. — Все пак бяхме подготвени за онова, което стана, за разлика от някои други благородници, които нямаха нашия късмет. Сега единствената им алтернатива срещу глада е да разкарат Мос и да сложат на трона някой, който знае как да управлява империята.
Григи му хвърли многозначителен поглед. Имаше нещо, което събеседникът му беше премълчал — нещо, за което никой от двамата не говореше, освен ако не беше крайно наложително. Възкачването на Григи на престола беше едната част от плана; другата бе да премахнат Чаросплетниците от апарата на властта. Не че изпитваха някаква особена неприязън към Вещерите — както всяка аристократична фамилия, и те използваха преимуществата, които им осигуряваха Чаросплетниците — ала усещаха настроенията сред народа и знаеха как се чувстваха обикновените хора. Селяните си мислеха, че Вещерите са отговорни за злините, които бяха сполетели империята, и че изравняването на статута на Чаросплетниците с този на благородните семейства представляваше грубо оскърбление срещу традицията и боговете. Авун не знаеше дали е така, или не е, но това и бездруго не беше толкова важно. След като Григи станеше Кръвен Император, трябваше незабавно да елиминира Чаросплетниците, или онова, което се случваше на Мос, щеше да сполети и него.
Това обаче беше опасна игра — да кроиш нещо срещу Вещерите под носа им. Все пак, Авун и Григи, подобно на останалите благородници, също разполагаха с Чаросплетници, и кой знаеше какво можеха да научат те за своите покровители?
Двамата повървяха още малко, докато черният път не излезе от камаковите насаждения и не свърна наляво по очертанията на невисок хълм. Под тях се виждаха като на длан плантациите на рода Керестин — обширни светлокафяви участъци се редуваха със зелени поля, а между тях се виждаха ниски, продълговати плевници и дворове, където работниците оставяха сечивата и инструментите си. Мъже и жени, безполови под широкополите ракитови шапки, пазещи ги от палещите слънчеви лъчи, се движеха бавно между редовете, заети да издигат мрежи около здравите стъбла, за да ги предпазят от тръстиковите кълвачи, които бяха голяма напаст за камаковите насаждения. Оттук горе всичко изглеждаше нормално и дори идилично, а неопитното око изобщо не би забелязало пораженията от покварата в земята.
Григи въздъхна тежко. Беше се примирил със загубите, ала въпреки това те продължаваха да го натъжават. Огромното му телосложение и респектиращо тегло бяха красноречиво доказателство, че не обичаше разсипничеството. В сарамирското висше общество беше нещо напълно обичайно да се приготвя повече храна от необходимото; пируващите си избираха от разнообразните блюда, ядяха, колкото си искаха, и зарязваха останалото. Григи никога не успя да усвои този урок — любовта му към вкусните ястия и нежеланието му да остави нещо на трапезата след себе си го бяха направили дебел като прасе. Той носеше обемисти роби и пурпурно кепе, а черната му коса под него бе сплетена на плитка. Дебелото му, месесто лице изглеждаше още по-напращяло на фона на тънката му, проскубана брадичка.
Ако човек го погледнеше отстрани, едва ли щеше да си каже, че това е един изключителен баракс; да не говорим пък за единствения сериозен претендент за престола след разгромяването на силите на рода Амача. Той по-скоро изглеждаше като някакъв изнежен, разглезен благородник, чийто висок, момичешки глас и любовта му към историята и поезията още повече засилваха тази илюзия. Всъщност лакомията беше единственият му порок. За разлика от много други аристократи, той не се увличаше от опиати, кървави спортове, куртизанки и прочие привилегии, които предоставяше високопоставеното му положение. Под дебелия слой тлъстини лежаха железните мускули на масивен скелет, висок над метър и осемдесет, наследство на един безпощаден режим от тренировки по борба и вдигане на големи каменни тежести. Също като своя спътник Авун, чиито мудни, вяли маниери криеха мозък, остър като бръснач и неумолим като ятаган, той често бе подценяван от противниците си, които смятаха, че слабостта на характера, довела до подобно напълняване, на всяка цена предполагаше и слабост на ума.