Май да стои на едно място не беше особено добра идея. Ако се движеше, навярно щеше да има поне предимството на изненадата. Той се запромъква напред през лабиринта от солнокаменни скали, промушвайки се през пролуката, образувана от две големи канари. Проклетото нещо отново ги беше надхитрило, подмамвайки ги тук. И дума не можеше да става за бягство. Тогава нямаше да имат никакъв шанс.
Обзетият от тревоги Саран за малко да пропусне един знак, забелязвайки го тъкмо навреме, за да избегне задействането на капана. Той надигна глава и зърна големия камък, висящ точно над главата му. Мъжът се наведе и мина под кордата, опъната на височината на гърдите му, след което прекрачи втората нишка — тя потрепваше на нивото на глезена му непосредствено след първата.
Вече бе стигнал до отломките, които взривът бе разпилял из лабиринта. Саран се зачуди как така капанът с висящия камък не се бе задействал. Скални късове с най-различна големина се валяха наоколо. Куараалецът продължи предпазливо напред.
Тишината беше изнервяща. От звуците на джунглата, които бяха ясно доловими извън клисурата, сега нямаше и помен. Сякаш плетеницата от тесните проходи, прорязали солнокаменните скали, изолираше всеки шум от външния свят. Капки пот избиха по челюстта му. Дали Тсата беше жив, или проклетото създание бе убило и него?
Някакво камъче се изтърколи наблизо.
Саран реагира мигновено. Съществото обаче беше още по-бързо. Дори нямаше време да го види, преди инстинктите да завъртят главата му настрани. Ноктите му се стрелнаха мълниеносно напред — мъжът зърна размитите им очертания, а в следващия миг те издълбаха две повърхностни резки отстрани на врата му. Човекът в черно още не беше почувствал болката, когато последва втори удар, ала този път куараалецът вече бе успял да вдигне кинжала си. Нещото изпищя и светкавично се отдръпна назад, застивайки неподвижно за миг, преди да се хвърли отново в атака.
Два отсечени пръста, завършващи със закривени нокти, паднаха на земята между противниците сред облак бял прах.
Саран се бе привел ниско, сграбчил кинжала си така, че да заблуди врага си по отношение на ъгъла на следващата си атака. Раната на врата му започваше да пари. Отрова.
Очите му пробягаха по съществото пред него. Имаше човекоподобен вид, ала не съвсем — като че ли някакъв безумен грънчар бе взел глината, необходима за изработването на човешка статуя, и бе изваял нещо чудовищно. Лицето му изглеждаше опънато до скъсване върху издължения череп, чертите му бяха хищни, имаше черни, досущ като на акула, очи, разположени косо, и плосък нос. Зъбите му бяха идеално прави и с еднаква дължина — два реда тънки, заострени игли, още мокри от кръвта по тях, разположени в неимоверно широка уста. Издължените му крайници бяха жилести и мускулести под гладката сива кожа, а по китките, бедрата и хватателната му опашка се виждаха закърнели израстъци плът, наподобяващи перки.
Саран беше виждал Различни в Сарамир, които изглеждаха доста по-отвратително, ала те не бяха нищо повече от грешки на природата. За разлика от тях, това същество беше направено така, плътта му бе изваяна в утробата, за да изглежда именно по този начин и да служи на една-единствена цел — да бъде съвършеният преследвач.
Сега в ръката му имаше нож — мачете със зловещо закривено острие, — ала създанието не се хвърляше в атака. То знаеше, че бе нанесло рана на противника си и в момента изчакваше отровата от ноктите му да подейства.
Саран отстъпи крачка назад — раменете му бяха отпуснати, а клепачите му изведнъж натежаха. Създанието се хвърли напред, насочило ножа си към гърлото му. Ала гръклянът на куараалеца не се намираше там, където мачетето разряза въздуха; мъжът се бе привел светкавично встрани, а кинжалът му се стрелна към тесния гръден кош на противника му. Саран изобщо не беше толкова отпаднал, както се преструваше. Изненадано, съществото едва успя да реагира; острието на мъжа проряза дълга бразда през ребрата му.
В следващия миг чудовището се нахвърли свирепо върху него със светкавична бързина, без да чака ефекта от отровата си. Човекът в черно парира удара му и замахна към шията на преследвача. Той обаче беше гъвкав като змия и кинжалът на Саран изсвистя във въздуха, поставяйки притежателя си в опасно положение. Съществото сграбчи китката му в желязната си хватка и го хвърли във въздуха; куараалецът се строполи на осеяната с остри камънаци земя, а кинжалът му се плъзна по наклонената повърхност на скалата. Мъжът се претърколи и усети как нещо тънко се впива в тялото му в мига, в който се закова на място.