— Кажи на господаря си Чиен, че няма да ме получите толкова лесно! — изсъска тя, изненадана от увереността в гласа си, след което закрещя с пълно гърло: — Нашественици! Нашественици! — колкото й глас държеше. Само боговете знаеха дали това щеше да произведе някакъв ефект — Мишани се съмняваше, че някой ще й се притече на помощ, при положение че именно господарят на този дом бе изпратил похитителите — обаче девойката нямаше никакво намерение да се остави да я отвлекат в нощта, без да уведоми за това колкото се може повече хора.
Този, който не беше заслепен, се втурна към нея, без да обръща никакво внимание на виковете на другаря си. Носеше кърпа, воняща на матучоулово масло, от което младата жена заключи, че я искаха жива. Това й даваше предимство.
Тя отстъпи назад и замахна бясно с кинжала си, който изсвистя във въздуха. Мишани не беше боец; никога през живота си не се беше сблъсквала с физическо насилие, с изключение на една-единствена плесница от баща й, и не знаеше как да постъпи в конкретния случай. Похитителят изруга, когато острието се вряза в месестата част на китката й, след което блъсна ръката й настрани. Оръжието издрънча на пода. Макар и не особено масивен, противникът й беше по-едър и по-силен от нея, и младата жена не можеше да се надява, че ще го победи. Тя се опита да побегне, ала той я сграбчи за китката; инерцията обаче запрати момичето напред и то се препъна в полите на робата си, след което се претъркули, раздирайки хартиения параван; накрая се приземи се върху дървените стъпала, водещи до градината на градското имение на Чиен.
Мишани се размърда под купчината изпокъсана хартия, опитвайки се да се освободи от дървените рамки на параваните. Болката от падането бе предизвикала сълзи в очите й. В следващия момент нечии ръце разчистиха шумолящия хаос, под който бе погребана, и тя успя да зърне своя противник. Бе облечен в разбойнически дрехи, косата му бе разчорлена, а лицето — мургаво и изкривено от гняв. Тя се изправи и хукна уплашено към вътрешността на градината, а от дробовете й се изтръгна нов писък, с който момичето се опитваше да разбуди обитателите на къщата. Само след няколко крачки обаче похитителят я настигна и я блъсна напред, при което Мишани се строполи в една цветна леха, а китката й изпука в някакъв камък. Мъжът се надвеси над нея и стисна и двете й ръце в желязната хватка на едната си длан, докато младата жена риташе и се гърчеше бясно под него.
— Разкарай се от мен! — изкрещя тя през стиснатите си зъби, усещайки как един от ритниците й все пак бе попаднал в целта. Непознатият изсумтя и притисна стомаха й с коляно, изкарвайки дъха й, след което притисна кърпата, напоена с матучоулово масло, към лицето й. Девойката затаи дъх и замята неистово глава, ала неумолимата му длан, притискаща парчето плат, не се отделяше от лицето й. Мишани усещаше отвратителната смрад в ноздрите и по устните си, а белите й дробове буквално горяха от липсата на кислород. Младата жена не спираше да се съпротивлява, но крехкото й тяло просто нямаше онази сила, която й бе необходима, за да се освободи.
Тогава изведнъж от къщата се разнесе силен вик, последван от звука на тичащи стъпки. Кърпата незабавно бе махната от лицето й, коляното се отдръпна от стомаха й и Мишани загълта жадно нощния въздух, облещила очи от ужас.
Ала човекът, който я държеше, я бе пуснал само за да извади нож, чието острие вече се приближаваше към гърлото й. Някакъв дълбок, примитивен инстинкт, по-бърз от мисъл, я накара да присвие колене и да го срита, при което противникът й загуби равновесие и размаха машинално ръце, за да не падне назад. Бе успяла да забави прерязването на гърлото си с няколко секунди. В следващия миг обаче една стрела се заби в окото му и мъжът залитна настрани, цопвайки в плиткото изкуствено езерце в основата на алпинеума.
Младата жена се изправи на крака и вдигна ножа на похитителя, размахвайки го заплашително към сенките, които тичаха към нея. Задъхана и разчорлена, Мишани се взираше напрегнато в мрака, опитвайки се да различи силуетите на хората, които нахълтаха в градината.
— Госпожице Мишани! — извика Чиен, който бягаше най-отпред. Зад него се виждаха трима стражи, единият от които бе въоръжен с лък. Когато чу името си, девойката вдигна ножа на нивото на гърлото си, предизвиквайки домакина си да направи крачка напред. Той се закова на място и протегна помирително ръце пред себе си. — Госпожице Мишани, това съм аз — Чиен.
— Зная кой сте — продума тя с неумолим глас. — Назад!