— Това твои думи ли са, или на Заелис?
Момичето не отговори. Младата жена си даде сметка, че едва ли се държеше по най-добрия възможен начин, ето защо си пое дълбоко дъх и заговори нежно:
— Съзнавам отговорността, която трябва да носиш, Лусия. Ала не забравяй, че понякога дори и най-яките гърбове се пречупват под тежестта на очакванията. Не позволявай на никого да те насилва да правиш неща против волята ти. Даже и на Заелис.
Момичето се обърна към нея, а на лицето му бе изписано замечтано изражение. Беше чула всяка дума, макар и отстрани да изглеждаше, че умът й витае другаде. Част от нея се бе заслушала във вятъра и гарваните, които я гледаха, накацали по покривите.
— Спомняш ли си деня, в който Мишани дойде да те види в Императорската цитадела? Когато ти донесе заразената нощница? — попита младата жена.
Събеседничката й кимна.
— Какво си помисли, когато тя ти я предложи?
— Помислих си, че ще ме убие — отвърна момичето.
— Щеше ли да я вземеш? — продължаваше Кайку. — Щеше ли да я облечеш, след като знаеше какво представлява?
Лусия бавно завъртя глава към празнуващото селище. Група пияни мъже се заклатушкаха по моста към тях, пеейки неприлични песни. Кайку се намръщи.
И двете стояха безмълвни.
— Лусия, ти не си нечия жертва — рече й младата жена. — Проблемът е, че си прекалено самопожертвувателна, прекалено добра. Недей да бъдеш пионка в чуждите ръце. Ако не осъзнаеш това сега, каква ще станеш след години, когато хората ще те гледат с още повече надежда в очите си? — Кайку въздъхна и прегърна момичето през рамо. — Ти си ми като сестра. Ето защо не мога да не се тревожа за теб.
На устните на Лусия разцъфна усмивка и тя отвърна на жеста на младата жена, прегръщайки я с двете си ръце.
— Ще се опитам — рече след малко. — Ще се опитам да бъда повече като теб. Да бъда твърдоглава и устата.
Внезапно Кайку я отблъсна от себе си, преструвайки се на обидена.
— Неблагодарно чудовище! — извика тя и замахна наужким към момичето, което побягна, заливайки се в смях. Засмяна, младата жена се затича след нея.
Над разлома Ксарана се бе спуснала нощта. Навред горяха огньове и хартиени фенери, чиято светлина разпръскваше задушния мрак. Голяма част от хората вече бяха станали от трапезите, отстъпвайки мястото си на други, и бяха отишли да гледат представлението на актьорите на импровизираната сцена. Други се бяха отдали на танци — оркестър от шестима музиканти се грижеше за доброто настроение на празнуващите, свирейки стари народни мелодии. Зачервена от виното, горещината и смеха, Кайку тъкмо си отдъхваше след един селски танц, който изискваше много енергия и жар, когато към нея се приближи Юги.
— Точен, както винаги — усмихна й се той. — Мога ли да имам честта? — Той улови ръката й, канейки я да му партнира за следващия танц.
Младата жена щеше да се съгласи, но точно в този момент зърна облечената в черна кожа фигура, застанала отвъд очертанията на островчето светлина, което разпръскваше най-близкият фенер. Мъжът се бе облегнал на един от големите пилони, увенчани със знамена, и я наблюдаваше съсредоточено.
— Приеми извиненията ми, Юги — рече Кайку, докато целуваше мъжа по наболата буза. — Ала трябва да се видя с един човек.
С тези думи тя го остави и се приближи до мястото, където стоеше Саран.
— Танцуваш ли? — попита го флиртуващо тя.
— Не, за съжаление — отвърна мъжът. — Куараалците нямат толкова хлабави стави като твоите сънародници — добави сухо той.
Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че това е шега.
— Къде се изгуби? — попита го Кайку. Тонът й беше едновременно неуверен и подканващ, ала това я правеше още по-привлекателна за него.
— Това не е мой празник — вдигна рамене Саран. Безлунната нощ пречеше на младата жена да види ясно лицето му.
— Не, исках да кажа къде се изгуби през последните дни? Не съм те виждала след събранието. Толкова бързо ли ме забрави? Можеше да ми кажеш едно „довиждане“ все пак! — укори го тя. — Духове, утре сутринта се отправям на експедиция през Разлома!
— Зная — рече шпионинът. — Тсата идва с теб.
— Така ли? — Кайку бе изненадана. — Ами ти?
— Още не съм решил — продума той. — Мисля, че ще бъде доста трудно — каза след известно време. — Ето защо не се включих.
Девойката го изгледа преценяващо, после му подаде ръка.
— Хайде да се разходим — предложи.
Събеседникът й се поколеба за момент, после я пое. Двамата тръгнаха обратно към града. Вляво от тях се простираше потъналата в мрак долина, а вдясно хората продължаваха да се веселят под светлината на огньовете и хартиените фенери. Кайку и Саран поеха по тънката граница по средата, където празничната глъчка се срещаше с безмълвната тъмнина.