Девойката целуна нежно челото му, а Саран обгърна гърдите й с ръце, докосвайки с устни едното й зърно. Допирът на езика му я накара да потрепери от наслада и Кайку се изви назад като котка, докато същевременно протягаше дясната си ръка зад себе си, погалвайки ерекцията му. Дишането на обикновено сдържания и хладнокръвен куараалец бе станало учестено и повърхностно и момичето със задоволство отбеляза, че това се дължеше на нея. В следващия миг партньорът й захапа лекичко връхчето на гърдата й и тя отметна главата си назад, премрежила очи от наслада.
Внезапно Саран премести центъра на тежестта си и се завъртя, така че той да застане отгоре. Лицето му бе почервеняло, а напрегнатото му изражение го караше да изглежда почти грозен. Възбудата й изведнъж повяхна, подкопана от нещо неприятно, което тя съзря в очите му — животинска похот, надхвърляща обичайната страст при съвкуплението между мъж и жена.
— Саран… — започна Кайку, без да знае какво щеше да каже, без да знае дали това бе просто нещо моментно, което щяха да преодолеят и забравят след минута, или пък думите й щяха да сложат край на ласките им. Не й се искаше да го нарани, ала щеше да го стори, ако се наложеше.
Той заглуши думите й с груба целувка, от която устните я заболяха, и на нея й се стори, че в целувката му сякаш имаше нещо различно. Не толкова страст, колкото…
Глад.
Нейната кана се размота като скупчени на кълбо змии, отприщвайки се като огнена река от слабините и утробата й. Преди да осъзнае какво се случва, пламтящите вълни обляха тялото й, след което Кайку бе връхлетяна от усещането, че нещо се опитва да изтръгне вътрешните й органи, запращайки ги през гърлото й към устата на Саран. В следващия миг проблесна бяла експлозия и партньорът й беше запратен в другия край на помещението, където се фрасна в срещуположната стена, свличайки се на земята.
Беше също като последния път. Кайку се бе сблъсквала с този глад и преди.
— Не… — промълви девойката, а от очите й избликнаха сълзи, докато се изправяше. Бе прикрила голите си гърди с блузата си, а бретонът й се бе разрошил, падайки над челото й. — Не, не и не! — Кайку повтаряше това като някаква мантра, сякаш отрицанието можеше да изцели раната от предателството, с което току-що се беше срещнала.
Саран се изправи на крака, а на лицето му бе изписано мъчително изражение.
— Кайку… — започна той.
— Не, не, НЕ! — изкрещя младата жена и сълзите потекоха надолу по бузите й. Устните й трепереха. — Това ти ли си? Ти ли си?
Мъжът не продума нищо — само поклати леко глава, но не за да отрече, а по-скоро защото я молеше да не отговаря на въпроса й.
— Асара? — прошепна девойката.
Чертите на лицето му се изкривиха от болка и тази реакция бе напълно достатъчна на Кайку, за да разбере истината. Тя рухна на колене и зарида с глас, докато тялото й се тресеше конвулсивно.
— Как можа? — проплака момичето, след което яростта й изведнъж взе превес и тя изкрещя: — Как можа?
В погледа на куараалеца се четеше огорчение, ала нямаше никакво съмнение, че това бяха очите на Асара. Шпионинът отвори уста да каже нещо, но не последваха никакви думи. Вместо това той взе жакета си и се изгуби в топлата нощ, оставяйки Кайку да ридае на земята.
Тринадесета глава
Окото на Нуку изгря над разлома Ксарана, а лъчите му си запробиваха път през облаците, осеяли източния хоризонт. Утринна мъгла пълзеше из котловините на Лоното — гъста и непрогледна в най-дълбоките падини, ефирна и рехава около по-високите места. Градът бе призрачно тих и по кривите улички не се мяркаше нито една жива душа, с изключение на обичайните стражи, патрулиращи из града с тежките си кожени доспехи. Жътвената седмица бе започнала преди два дни — първата нощ всички обитатели на Лоното се бяха веселили до зори, ала през втората празненството бе далеч по-умерено; въпреки това хората още дълго щяха да си почиват в постелите си.
Кайку седеше на тревата, зареяла поглед в източния хоризонт. Лицето й беше бледо, а очите й — мътни и кръвясали от прекараната безсънна нощ. Девойката изобщо не обръщаше внимание на тримата си спътници — те сякаш не съществуваха за нея. В момента те затягаха ремъците на раниците си, зареждаха пушките си и говореха съвсем тихо, сякаш се бояха да нарушат спокойствието на утринта. Тсата, Юги и Номору — навъсената разузнавачка, чийто рапорт бе довел до тази експедиция. Сега те трябваше да прекосят Разлома, отправяйки се към мястото, където Зан навлизаше в западния му край, за да проучат аномалията, открита от Номору. За да се изправят отново срещу Чаросплетниците.