Кайку определено трябваше да се чувства другояче. След толкова време на бездействие, перспективата да се сблъска с Чаросплетниците — убийците на семейството й, за които бе положила обет за възмездие пред Оча — би пробудило нещо в нея. Ако не възбуда, то поне страх или тревога. Вместо това обаче имаше чувството, че сърцето й е мъртво в гърдите й — досущ изтлял въглен от угаснал огън.
Защо не се бе досетила за Саран? Как така не можа да разпознае първопричината за привличането, което изпитваше към него? Богове, бе стояла на носа на кораба на Чиен и му беше разказвала как Асара я бе върнала обратно към живота, как това действие ги бе обвързало по един дълбок, съкровен начин и как тази връзка ги караше да се стремят една към друга. А всъщност през цялото това време е говорила на самата Асара.
Духове, колко я мразеше само! Мразеше лъжите й, хитруването й, непоносимия й егоизъм. Мразеше я, задето беше повярвала, че е Саран, задето тази проклета жена я бе накарала да говори за Асара, докато същевременно я наблюдаваше зад тъмните си куараалски очи. Ала най-много я мразеше, задето бе позволила Кайку да съблазни Саран, да прави любов с него, мислейки си, че той е истинска личност, а не някакъв си фалшификат. Нямаше никакво значение, че не бяха довели до край акта си; предателството се таеше в намеренията, а не в резултата, и беше неоспоримо.
Едва сега младата жена си даде сметка, че желанието й да спи с куараалския шпионин не се дължеше единствено на плътско влечение. Тя се бе разкрила пред него и любовните ласки нямаше да бъдат просто забавление, а потвърждаване на чувството, което — както си мислеше Кайку — съзряваше между тях. Естествено, тя не си призна това пред себе си — младата жена не можеше да бъде честен съдник на собствените си чувства. Единствено благодарение на безмерното си огорчение тя осъзна колко много надежди бе възлагала на Саран, ала вече бе прекалено късно.
Беше се разкрила пред някого, беше станала уязвима и отново я бяха наранили жестоко. Загледана мрачно в далечината, Кайку си обеща, че никога вече няма да допусне това да се случи отново.
— Време е, Кайку — каза Юги, поставяйки дланта си на рамото й.
Тя надигна бавно глава и се загледа отнесено в него, сякаш изобщо не го виждаше. После се изправи уморено на крака, вдигна раницата и пушката си и ги нарами.
— Готова съм — рече, обръщайки се към тримата си спътници.
Преминаха през укрепленията на границата на Лоното и се насочиха на запад. Окото на Нуку вече се бе издигнало високо над облаците и лъчите му обливаха каньоните и долините на разлома Ксарана. За един продължителен период от време никой не продума нищо. Номору ги поведе по тесните ръбове, спускащи се до най-дълбоките клисури — това бе единственият начин да прекосят незабелязани Разлома. Кайку, Тсата и Юги заслизаха по сипеите и стръмните канари и не след дълго бяха погълнати от сенчестия, хладен здрач.
Западната страна на Лоното бе защитена от гъст лабиринт от процепи и тунели, известен като Плетеницата. Тук, преди столетия, същите потоци, които открай време бяха текли на изток от ръба на долината, за да изваят земята, където бе построено селището, се бяха обърнали на запад, разяждайки древните скали. С течение на времето скалите ерозираха, а честите земетресения, които разтърсваха Разлома, бяха довели до появата на тунелите. Сега тези потоци бяха пресъхнали, ала следите от съществуването им прорязваха пейзажа като лабиринт от объркани задънени улици, водещи надолу в дълбините. Ако пътешествениците се движеха по върха на Плетеницата, щяха да напредват значително по-бързо и лесно, обаче там щяха да са лишени от каквато и да е възможност за прикритие — един от участъците представляваше плоска скала, широка около километър и половина — и вероятността да бъдат забелязани от километри бе огромна.
— Това е краят на нашата територия — обяви Номору, след като се промъкнаха през една тясна цепнатина и излязоха от Плетеницата. Това беше първото нещо, което някой от тях казваше, откакто бяха потеглили. Пред тях се простираше полегатото дъно на някакво широко дефиле. Вертикалните му стени се издигаха почти на тридесет метра над главите им — обрулени от времето, грапави скали, чиято повърхност бе покрита с редки храсталаци, а самото дъно представляваше естествена градина, която накара Кайку да затаи дъх. Истински рай от пъстри цветя и живописни дървета, обагрен в алено, пурпурно и зелено, осеян с малки езерца, захранвани от ромолящия ручей. Чуруликащи птички пърхаха около гнездата си в короните на дърветата, а във въздуха се стелеше ефирна мъгла.