— Оттук нататък вече няма да сме в безопасност — добави следотърсачката, а грозните гласни на нисшия й сарамирски сякаш оскверниха красотата на това приказно място. Въпреки това всички съзнаваха истинността на думите й. Разломът гъмжеше от банди, всяка от които ревниво охраняваше своята територия, и Лоното водеше непрекъсната война, за да държи отворени пътищата си към външния свят.
Четиримата пътешественици поеха напред с удвоена бдителност. Номору отново избираше най-трудните маршрути, защото най-непроходимите пътища често се оказваха и най-сигурните. След по-малко от час Кайку изгуби всякаква представа за посоката, в която се придвижваха. Младата жена не отделяше поглед от жилавата фигура, пристъпваща най-отпред, обвинявайки я за това изпитание; после обаче си даде сметка колко несправедливо беше това. Ако не беше Асара, тя щеше да приветства с радост тази експедиция. Ако не беше Асара…
Липсата на разговори отново я беше навела на мрачни мисли. Юги бе необичайно сдържан, а Тсата… Тсата и бездруго почти не си отваряше устата. Само слушаше и наблюдаваше, изнервяйки този срещу себе си с чуждоземското си любопитство. А дали той знаеше? Дали знаеше, че Саран не беше онзи, за когото се представяше? Ами Заелис и Кайлин? Та те би трябвало да знаеха. Поне Кайлин — тя разпознаваше Различните веднага щом ги зърнеше. Всички Сестри владееха тази способност.
Изведнъж й се прииска да се изправи срещу Заелис и Кайлин и да ги попита защо никой не й беше казал истината. След това обаче си каза, че навярно имаха своите основания — все пак Асара беше шпионин и едва ли беше тяхно право да разкриват самоличността й. Кайку не беше говорила пред никого за Асара, като изключим Мишани, нито пък бе споменавала нещо за влечението си към Саран. Защо изобщо да се намесват? Освен това така само щеше да налива вода в мелницата на Кайлин, която не спираше да я увещава да се посвети изцяло на Аления орден. Ако се беше отдала на обучението си, вместо да скита по широкия свят, щеше сама да разпознае Асара, и то на момента.
Още не можеше да повярва, че някогашната й прислужница е способна на това. Пък и как би могла? Нямаше никаква представа за реалните умения на Асара. Беше я виждала да променя леко чертите на лицето си, както и цвета на косата си, включително и да накара татуировката на ръката си да избледнее. Добре, да не забравяме и ужасните следи от изгаряния по тялото й, от които не остана и помен. Ала да смени не само формата на тялото си, но и своя пол… това се струваше невъзможно на Кайку. Що за създание би могло да направи това? Що за същество?
„А какво ли създание би могло да изкриви нишките на реалността, за да създаде огън или да прекършва чуждите умове? — запита се безжалостно младата жена. — Тя е не по-малко невъзможна от теб. Светът се променя по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Вещерските камъни преправят Сарамир и онова, което някога е било невъзможно, вече е реалност.“
— Какво си се умислила, Кайку? — обади се Юги. — Личи си от километър.
Младата жена се усмихна извинително и като че ли живна малко.
— Кажи ми нещо, Юги. Пътешествието ще бъде дълго и ако някой не ме развесели, просто ще падна и ще умра.
— Съжалявам — вдигна рамене мъжът. — Хуморът ми нещо се е изчерпал. Снощи не се чувствах хич добре, ала вървенето поне избистри главата ми.
— Да не би да си преял? — вдигна вежди девойката.
— Едва ли. Не съм хапвал нищичко. Може би затова ми е толкова зле.
Кайку се засмя тихо. Номору, която вървеше пред тях, се обърна внезапно и ги изгледа навъсено.
— Изглеждаш притеснена — каза Юги със загриженост в гласа. — Има ли нещо общо с Маската?
— Не — отвърна девойката и това беше съвсем вярно; напълно бе забравила за Маската, обсебена от мислите за болката, която Асара й беше причинила. Тя лежеше увита в раницата й; предметът, който баща й бе откраднал и заради който бе умрял. Кайку изведнъж усети как Маската се взира в нея. Пет години бе стояла скрита в раклата в къщата й, без момичето да я сложи дори един-единствен път; защото тя много добре знаеше как действаха Истинските Маски, как превръщаха в роб човека, който ги носеше, как го пристрастяваха към еуфорията на Чаросплетието, дарявайки го с огромна сила в замяна на разсъдъка му. Копнежът да стори това ни най-малко не беше намалял; едва забележим, ала неизменен гъдел в най-тъмните кътчета на съзнанието й, пробуждащ се всеки път, когато се сетеше за Маската. Тя отново я зовеше.