По някое време следобед пътешествениците спряха под една надвиснала канара, за да се подкрепят. Дефилето бе останало зад гърба им и вече от няколко часа се спускаха по огромен полегат склон, осеян с порутени скали, които стърчаха от земята като гигантски каменни цветя, чиито венчелистчета бяха украсени с кварц, варовик и малахит. Откакто бяха поели по склона, се движеха на прибежки от едно укритие до друго и макар че така напредваха по-бързо, отколкото през дефилето, нервите им се бяха обтегнали до крайност. Тук вероятността да ги забележат беше много голяма.
— Защо минаваме оттук? — попита Юги. — Не бързаме толкова много.
Номору смръщи вежди, очевидно засегната от тази реплика.
— Аз съм водачът — сопна се тя. — Познавам тези земи.
Дясната ръка на Заелис обаче не се отказваше.
— Добре, обясни ми тогава. И аз ги познавам, макар и не толкова добре като теб. Южно от тук има сравнително закътан проход, който…
— Не можем да минем оттам — бе категорична жената.
— Защо? — обади се Тсата. Кайку го изгледа изненадано. Това беше първата дума, която ткиуратецът бе казал този ден.
— Това няма значение — отсече следотърсачката и тръгна напред.
Тсата остана неподвижен, изучавайки я съсредоточено. Кожата му, която изглеждаше жълтеникава на разсъмване, сега грееше в златисто на светлината на следобедните слънчеви лъчи, а бледозелените му татуировки, пълзящи по ръцете и лицето му, създаваха впечатлението, че Разломът му е като роден дом.
— Ти познаваш тази местност — проговори той след миг. — Трябва да споделиш знанията си. Ако ги задържиш за себе си, ще бъде лошо за нашия паш.
— Паш ли? — Номору се беше обърнала към тях, вдигнала недоумяващо вежди.
— Групата — поясни Кайку. — Четиримата пътуваме заедно, което ни прави паш. Нали така? — завъртя се момичето към Тсата.
— Един вид паш — поправи я ткиуратецът. — Ала не единственият. В случая обаче имах точно това предвид.
Водачката им разпери гневно ръце. Кайку забеляза нейните собствени татуировки, когато ръкавите на дрехата й разголиха кожата й — преплетени форми и спирали, извиващи се около най-различни образи и пиктограми, символизиращи клетвите, дълговете и задълженията на носещия ги. Това бе традицията на просяците, крадците и другите представители на низшите съсловия от Бедняшкия квартал в Аксками — те изписваха историята си с мастило по телата си. Нуждата ги принуждаваше да извършват услуги един на друг и в повечето случаи честната им дума бе достатъчна; ала понякога, когато ставаше въпрос за по-важни дела, възникваше и необходимостта от по-силна гаранция. Татуировките представляваха външен израз на поетите ангажименти — обикновено се рисуваха наполовина и биваха завършени едва след изпълнението на мисията. Клетвопрестъпниците бързо биваха разкривани и не оцеляваха дълго, след като всички останали им откажеха помощта си.
Колко беше странно, помисли си Кайку, че нуждата от чест и достойнство се увеличаваше с намаляването на парите и имуществото. Тя се запита дали Номору не беше клетвопрестъпница, ала значението на татуировките бе непонятно за нея и всички думи, които разчиташе, бяха изписани на жаргона на нисшия сарамирски, който тя не владееше.
— Териториите се променят — каза накрая следотърсачката, смекчавайки тона си. — Границите обаче не са точно определени. Пазят ги разузнавачи, понякога и бойци, но няма постоянна охрана, нито пък укрепления. Ето защо ви прекарвам точно оттам. Няма друго място, откъдето да се промъкнем по-лесно. — Тя кимна с глава към осеяния със скали склон. — Това място е бойно поле. Погледнете терена. Това е ничия земя. Прекалено много духове бродят тук.
— Духове? — попита Кайку.
— Появяват се през нощта — обясни водачката. — Мнозина са били убити тук. Местата помнят. Ето защо го прекосяваме през деня. — Тя се обърна към Юги. — Проходът, за който говориш, беше превзет преди месец. Имаше битка — един спечели, а друг загуби. — Жилавата жена се усмихна, оголвайки зъбите си. — Едно време беше безопасен. Сега ще те убият, преди да си го доближил. — После изгледа въпросително Тсата. — Доволен ли си? — попита.
Ткиуратецът вирна брадичка към нея. Номору се намръщи, понеже не знаеше, че това е начинът, по който окхамбците изразяваха съгласието си. Кайку не я просветли. Водачката им вече бе решила, че не харесва мъжа с оранжево-русата сплъстена коса.
Късметът им изневери късно вечерта на същия ден.
Навъсеното небе приличаше на кървавочервен съсирек, осеян с тъмносини язви и полуприкрит под булото на прозрачните облаци. Нерин и Аурус бяха увиснали в западната част на небосклона — едва забележимият зеленикав полумесец на по-малката се подаваше иззад масивното восъчно лице на по-голямата сестра. Номору ги водеше по един висок скалист гребен, издигащ се високо над околните чукари и клисури. Назъбената му повърхност ги принуждаваше да се катерят мъчително по едната страна на всяко препятствие, само за да се спуснат след това по стръмния му склон. Тъкмо бяха достигнали до края на гребена, когато Номору внезапно вдигна ръка, изкривявайки пръстите си в типичния за Сарамир знак, който всички жители на континента научаваха още като деца. Четиримата пътешественици се притаиха до скалата.