Кайку напрегна слуха си, ала не можа да чуе нищо, с изключение на далечни животински крясъци и приглушеното жужене на насекомите. Досега не се бяха натъквали на каквито и да е признаци на човешко присъствие — било заради уменията на Номору, или поради чист късмет. Сега присъствието на незнайната опасност стегна мускулите й, изпълни тялото й с адреналин и прогони мрачните мисли.
Юги се надигна леко, държейки пушката си готова за стрелба.
— Усещаш ли нещо? — прошепна той.
— Не съм се опитвала — отвърна тя. — Още не се осмелявам. Ако е Чаросплетник, веднага ще ме забележи. — Кайку премълча най-дълбокия си страх — никога досега не се беше изправяла срещу Вещер на бойното поле на Чаросплетието. Единствената Сестра, която бе правила това, беше Кайлин, и девойката се боеше, че някой ден това щеше да се случи, независимо дали го искаше, или не.
Точно тогава забеляза, че Тсата е изчезнал.
Ткиуратецът се беше притаил до канарата вдясно от нея. На някакво първично ниво той съзнаваше от кой ъгъл можеше да бъде забелязан и къде беше прикрит. Скалистите зъбери вдясно пазеха фланга му и той щеше да чуе, ако някой се опиташе да се промъкне оттам; отвъд тях обаче имаше закътани места, където можеше да се скрие стрелец с пушка или лък. Татуираният мъж реши да заобиколи канарата отдясно, докато същевременно Номору минаваше отляво; така щеше да се срещне с разузнавачката от другата страна. Логиката, която го ръководеше, се основаваше на хилядолетен опит в джунглата. Един следотърсач можеше да бъде ухапан от змия, да падне в капан, да си счупи крака, да бъде пленен или да се окаже неспособен да предупреди останалите от своя паш, в случай че враговете установяха местоположението им. Докато двама разузнавачи, всеки от които се движи по различен маршрут, бяха значително по-трудни за обезвреждане и ако единият беше сполетян от нещастие, другият можеше да му се притече на помощ. Пък и — най-важното — така бе по-безопасно за самата група.
Тсата не спираше да се учудва на неразбираемите мисловни процеси на чужденците — били те сарамирци, или куараалци. Толкова много биваше премълчавано; толкова много оставаше в сферата на намеците и загатванията. Например флиртуването — той бе наблюдавал как Саран и Кайку се навъртат един около друг на кораба на Чиен. Защо просто не можеха да си кажат онова, което и двамата знаеха, да си признаят директно желанието, което изпитваха един към друг, а трябваше да го правят по такъв косвен начин? Чужденците се държаха толкова потайно, толкова затворено, и кътаха силата си, вместо да я споделят, криейки се зад думи и действия, водени от желанието да облагодетелстват себе си, а не своя паш. Вместо една задружна общност те имаха една неуравновесена култура, състояща се от множество социални нива, където мястото на отделния индивид зависеше единствено от това, дали произлиза от заможно или бедно семейство. Всичко това изглеждаше толкова абсурдно!
Тсата изпитваше известна симпатия към Саран, защото куараалецът бе склонен да пожертва всички мъже, които го придружаваха в джунглите на Окхамба, само и само да се измъкне жив оттам. Ткиуратецът напълно го разбираше — шпионинът работеше за благото на един по-голям паш — този на Либера Драмач и всички жители на империята, докато останалите участници в експедицията бяха там единствено заради парите или славата. Единствено мотивите на Саран бяха безкористни. Дори куараалецът обаче се държеше потайно и се мислеше за „водач“ на групата им, макар че Тсата не бе взел никакви пари и се бе присъединил към куараалеца по своя собствена воля.
Един поглед се оказа напълно достатъчен, за да види, че скалистите зъбери блокираха пътя му, пречейки му да заобиколи канарата отдясно. Ето защо ткиуратецът реши да се изкатери върху нея. Това щеше да е доста рисковано, ала просто нямаше друг начин. Той се изстреля като пружина от приклекналата си позиция и само след миг вече беше горе, прилепил тялото си към грапавата повърхност на камъка. В джунглите на отечеството му оранжево-русата му коса и зелените му татуировки му служеха като перфектен камуфлаж, ала сега имаха точно обратния ефект. Той бързо пропълзя към другата част на скалата, опитвайки се да се слее с оскъдната растителност, покрила повърхността й.