Последният оцелял се обърна с вик, вдигайки оръжието си; ала ткиуратецът вече беше до него и разпаряше гърлото му със своята кнтха. Пушката му гръмна, докато падаше, а вторият удар на Тсата проби дупка в черепа му.
Ехото от изстрелите отекна из Разлома, изгубвайки се в сгъстяващия се здрач.
Тсата и Номору се спогледаха, след което следотърсачката се наведе и взе от земята пушката и кинжала си, които нападателите й бяха отнели.
— Ще дойдат всеки момент — рече тя. — Още от тях. Трябва да се махаме оттук.
Четиринадесета глава
Виковете на преследвачите им отекваха сред назъбените възвишения.
След като се върна с Тсата, Номору ги поведе в североизточна посока, надолу по един стръмен склон. Четиримата бяха изподраскани и натъртени от бясното спускане, ала водачката им беше безмилостна. След като повече от час бяха поддържали убийствено темпо, единственото, за което си мечтаеше Кайку, беше само да спрат някъде, за да може да си поеме дъх. Жилавата жена обаче беше неумолима.
Четиримата пътешественици се спускаха все по-надолу и по-надолу в недрата на Разлома, докато не стигнаха до кръгла полянка, изглеждаща абсолютно не на място сред безжизнените скали, които я обграждаха. Юги и Кайку веднага се хвърлиха на тревата, без да чакат разрешението на Номору, ала водачката им бездруго възнамеряваше да направят кратка почивка на това място.
— Богове, направо мога да заспя тук! — възкликна дясната ръка на Заелис.
— Не можем да останем тук — беше категорична разузнавачката. — Само си отдъхнете малко.
— Няма да останем тук? — Кайку не можеше да повярва на очите си. — Та ние пътуваме от сутринта!
— Защо да се претрепваме от бързане? — попита Юги. — Онези са далеч.
— Обаче са открили следите ни — обади се Тсата. — В момента си сигнализират един на друг. И се приближават все повече към нас.
Юги се почеса по тила.
— Колко досадно! Някой знае ли какви са точно тези нахални хора?
Номору кръстоса ръце пред малките си гърди.
— Не зная как се наричат. Принадлежат на някакъв култ към Омеча, но не като тези от градовете. Тези са много брутални. Мислят си, че смъртта е смисълът на живота. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Кървави жертвоприношения, жестоки ритуали, по време на които осакатяват жертвите, оброчни самоубийства. Те очакват с нетърпение своята собствена смърт.
— Значи Тсата ще ги изненада приятно — усмихна се Юги, обръщайки се към ткиуратеца, който се засмя. Никой от присъстващите не го беше чувал да се смее; татуираният мъж сякаш бе лишен от каквото и да е чувство за хумор. Звучният му смях им подейства изненадващо; някак си бяха очаквали, че изблиците му на веселост ще бъдат по-различни от тези на сарамирците.
Номору изобщо не оцени остроумието на Юги. Беше разгневена, задето се бе наложило да я спасяват, а обстоятелството, че бе спасена от Тсата, още повече я вбесяваше.
— Не трябваше да са тук — рече тя. — Само преди седмица тук имаше други хора. Щяхме да се промъкнем покрай тях и нямаше да ни обърнат никакво внимание.
— Може би точно затова вече ги няма — подметна Юги. — Смъртолюбците са ги изклали, преди да се усетят.
Водачката им му хвърли изпепеляващ поглед.
— Не исках да минаваме по този път — изсумтя тя.
Кайку, която тъкмо дъвчеше парче пикантен хляб, вдигна очи и рече с пълна уста:
— Защо? — след което преглътна и попита: — Какво му има на този маршрут?
Очите на Номору проблеснаха злокобно и тя сякаш щеше да каже нещо, но в крайна сметка само махна с ръка.
— Нищо — рече след известно време. — Просто знам, че не трябваше да минаваме оттук.
— Номору, ако знаеш нещо за това място, трябва да ни го кажеш! — смръщи вежди Кайку. Сдържаният й тон прозвуча по-обезпокояващо, отколкото ако беше извикала.
— Не знам! — натърти следотърсачката. — Разломът гъмжи от най-различни слухове. Чувала съм какво ли не. За мястото, накъдето сме поели, се разказват лоши неща.
— Какви неща? — попита Кайку.
— Лоши неща — повтори Номору.
— Ще ни последват ли тук? — намеси се Юги, опитвайки с различна тактика.
— Не и ако имат малко акъл в главата си — изсумтя жилавата жена, уморена от въпросите им. — Хайде! Трябва да потегляме! Преследвачите ни се приближават!
Юги се надигна неохотно, след което подаде ръка на Кайку, помагайки й да направи същото. Краката ги боляха, но не толкова, колкото щяха да ги болят на следващия ден.
— Веднага! — изсъска нетърпеливо Номору и ги поведе надолу по тесния затревен склон.
Той завършваше при широко, плоско тресавище, заобиколено от черни гранитни скали, които се издигаха почти вертикално нагоре. По тях се стичаха хиляди тънки ручейчета, а въздухът бе невероятно студен; пътешествениците усетиха как кожата им настръхва, докато се спускаха. По повърхността му се стелеше призрачна мъгла, а безмълвието на мястото се нарушаваше единствено от спорадичното грачене на някакво незнайно същество.