Теренът под краката им изведнъж стана хлъзгав, а застоялата вода вече стигаше почти до стъпалата им. Докато се спускаха по склона, Юги бе изразил съмнения дали изобщо ще могат да преминат от другата страна на тресавището, ала Номору не му беше обърнала никакво внимание. Виковете на преследвачите им, напомнящи мрачни, свещени песнопения, бяха достатъчно красноречив отговор.
Четиримата поеха през мочурището и мъглата се обви около глезените им, пропълзявайки нагоре към коленете им. Стъпалата им вече бяха мокри и обувките им джвакаха при всяка крачка, а гъстата кал се вкопчваше упорито в тях, опитвайки се да ги погълне. Движеха се в колона по един — най-отпред вървеше Номору, а най-отзад — Тсата. Ткиуратецът държеше пушката си готова за стрелба и често поглеждаше нагоре към полянката, където очакваше да се появят силуетите на преследвачите им.
— Тук сме прекалено изложени на показ — промълви той.
— Точно затова трябва да се движим бързо — каза изнервено Номору, след което залитна и изруга. — Ако се отдалечим достатъчно, няма да могат да ни сторят нищо.
Беше малко късничко за спорове, ето защо пътешествениците продължиха да следват разузнавачката, стараейки се да не се отклоняват встрани от стъпките й. По едно време Кайку стъпи прекалено вдясно и кракът й хлътна до коляното в противната киша; добре че Юги веднага я прихвана. Тя му благодари и отново продължиха напред.
Изведнъж Тсата изцъка с език — толкова силно, че Кайку подскочи от изненада.
— Ето ги — рече той.
Номору погледна назад. На хребета на възвишението се виждаха четирима мъже и една жена — двама от мъжете имаха пушки. Докато следотърсачката се взираше в тях, единият стрелец се прицели и натисна спусъка. Ехото от гърмежа потъна в мрачните води на тресавището и Кайку и Юги автоматично се приведоха, ала за щастие изстрелът не беше точен. Куршумът не засегна никого.
Разузнавачката светкавично свали пушката от гърба си пристъпи към мястото, където стоеше Юги. За първи път Кайку забеляза колко нелепо изглеждаше оръжието в сравнение с жената, която го носеше. Докато Номору бе мършава, кокалеста и мърлява, пушката й приличаше на произведение на изкуството. Прикладът бе покрит с черен лак, металните части бяха украсени с изящни златни пиктограми, а самата цев бе гравирана със сребро.
— Не се бойте — обърна се следотърсачката към Кайку и Юги, които отново се наведоха, щом втори изстрел проряза призрачната тишина. — Не могат да ни сторят нищо. Извън обсега им сме — добави, докато се прицелваше.
— Тогава защо ще си хабиш куршумите? — попита я Юги.
Номору натисна спусъка; оръжието изтрещя и един от мъжете падна, прострелян в челото.
— Защото не са извън моя обсег — каза кокалестата жена, презареди и стреля отново. Още един от преследвачите им рухна покосен.
— Богове… — промълви възхитено Юги.
Останалите двама мъже и жената бързо отстъпиха назад към полянката, изгубвайки се от поглед.
— Ето им нещо, над което да помислят — каза Номору, докато премяташе пушката на гърба си. — Да вървим!
Тя отново зае челното място в колоната и пое с бързи крачки напред. Тримата й спътници я последваха безмълвно.
Не мина много време и Кайку започна да усеща нещо особено. В началото беше прекалено незабележимо, за да му обърне внимание, и тя го отдаде на безпокойството си. Постепенно обаче възелът в стомаха й растеше, докато накрая косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Тя погледна към останалите, ала нямаше никакви видими признаци, че споделяха тревогата й. В съзнанието й се загнезди нереалното усещане, че по някакъв начин е била отделена от спътниците си — сякаш се бе превърнала в призрак, неспособна да ги докосне или заговори.
Източникът на това усещане се намираше в тресавището — излъчваше го самата земя, по която пристъпваха. Сякаш тя постепенно се пробуждаше около тях — някакво неведомо, древно съзнание, просмукано със злонамереност.
— Почакайте! — каза тя и спътниците й спряха. Намираха се по средата на мочурището — далеч от каквото и да е убежище — ала злокобното усещане продължаваше да се засилва. Колосално, отвратително зло, което сякаш се процеждаше от въздуха. — Богове, почакайте! Тресавището… има нещо в тресавището… — гласът й беше писклив и тънък, като че ли бе изпаднала в транс, а погледът й бе зареян нейде в мрака.