Сякаш предупреждението й послужи като някакъв сигнал, защото изведнъж незнайно откъде задуха силен зловонен вятър, от който пълзящата покрай глезените им мъгла се вдигна във въздуха и започна да танцува около главите им. После вятърът утихна тъй внезапно, както се беше появил, ала изпаренията не се слегнаха; белезникава, гъста пелена, която превърна света около тях в неясна сянка. Видимостта им изведнъж намаля драстично и тръпките на страха пропълзяха по кожата на всички тях.
— Какво си чувала за това място, Номору? — внезапно попита Тсата.
— Това беше единственият път, по който можехме да минем — оправда се жената. — Нали ги знаете какви неща разправят хората. Не мислех, че…
— Какво си чувала?
Ткиуратецът рядко повишаваше тон, ала сега гневът му бе достигнал критичната си точка. Номору се държеше като пълен темерут — изчезваше когато й скимне, подхвърляше им трохички информация, вместо да сподели знанията си с тях и така да спечели доверието им. Това беше недопустимо за Тсата. А ето че сега действията й застрашаваха целия паш и това вече минаваше всякакви граници. Ако се наложеше, ткиуратецът бе готов дори да я заплаши, за да изкопчи от нея онова, което знаеше.
Продължителен миг на безмълвие, сблъсък на волите на двамата. Най-накрая Номору беше тази, която отстъпи.
— Демони — промълви тя. — Рику-шай.
В мъглата нещо изпращя — все едно две кухи пръчки бяха ударени силно една в друга. Звукът се извиси до кресчендо и после заглъхна. Юги издиша напрегнато, изругавайки под нос.
— Това беше единственият път, по който можем да минем — рече водачката им. — Не повярвах на мълвата.
Юги прокара пръсти през косата си, оправи кърпата на главата си и я изгледа с отвращение.
— Само ни изкарай оттук — каза.
— Не знам кой път може да ни изведе от това място! — извика кокалестата жена.
— Налучкай тогава! — изкрещя й най-довереният човек на Заелис.
— Ето този — рече спокойно Тсата. Отново бе възвърнал самообладанието си.
— Те се приближават! — каза Кайку, оглеждайки се уплашено. Ирисите й бяха помръкнали, ставайки пурпурночервени.
Не губеха повече време. Номору ги поведе забързано напред, следвайки указанията на Тсата. Мъглата не беше достатъчно гъста, за да им пречи да виждат близките обекти, ала видимостта им бе ограничена до пет-шест метра; отвъд това разстояние светът размазваше очертанията си и заприличваше на неясно петно. Движеха се из кишата с големи, бързи крачки, а очите и ушите им бяха нащрек за най-малкия признак на опасност. Пращенето започна да се чува от всички страни — ритмичен звук, който беше ту бавен и зловещ, ту бърз и агресивен. Мъглата осуетяваше всичките им надежди да определят местоположението му. Пристъпваха със заредени пушки, давайки си сметка, че желязото в куршумите им беше единственото оръжие, с което разполагаха срещу демоните, както и че не можеха да им сторят нищо друго, освен да ги възпрат за известно време.
— Кайку — каза Юги, който вървеше зад гърба й. Девойката изобщо не го чу; погледът й бе зареян нейде отвъд онова, което те можеха да видят. — Кайку! — извика той и сложи ръка на рамото й. Тя се обърна рязко, като че ли внезапно я бяха извадили от дълбок сън. Очите й гледаха трескаво, а тялото й трепереше. Беше си спомнила за едни други демони и за ужаса, който бе преживяла в техните ръце.
— Кайку, нуждаем се от теб! — каза Юги и я изгледа съсредоточено. Тя сякаш не го забелязваше. Мъжът се усмихна неочаквано и отметна косата от лицето й. — Нуждаем се от теб, за да ни защитиш. Ще можеш ли?
Младата жена остана неподвижна за известно време, след което изведнъж кимна. Юги се усмихна по-широко и я потупа окуражаващо по рамото.
— Добро момиче — каза той.
— Хайде! — изкрещя Номору пред тях. — Стига сте се мотали!
Кайку се намираше в друг, различен свят. Бе се плъзнала в Чаросплетието и в момента се носеше между царството на усещанията и неземната бродерия, невидима за човешкия взор. Изострените й възприятия обаче я натоварваха с доста повече усещания от обикновения страх, с който трябваше да се преборят спътниците й. Тя се сблъскваше с чудовищната необятност на демоничните съзнания, с неизмеримите пътеки на техните мисли, които заплашваха да я смажат. Младата жена се опита да се противопостави на това, да спре опасното си плъзгане по острието на бръснача към зеещата бездна, която я очакваше, ако се опиташе да проумее неведомото. Кайку се беше сблъсквала с нещо подобно, когато бе надзърнала в света на Лунните деца, ала тогава ситуацията бе доста по-различна. Тогава девойката бе зашеметена от собствената си незначителност на фона на техните колосално непроницаеми съзнания. Рику-шаите изобщо не се доближаваха до могъществото на тези ужасяващи духове, ала омразата, която струеше от тях, беше чудовищна. И сега вниманието им бе насочено към тях.