Зорки очи бдяха напрегнато, направлявайки бавното движение на „Сърцето на Асантуа“ през призрачния здрач, едва-едва разпръскван от светлината на корабните фенери. Застаналите на носа моряци крещяха заповедите си на рулевия, а от двете страни на палубата бяха застанали дузина мъже с дълги прътове, готови да променят курса на тромавия плавателен съд, в случай че се приближеше твърде близо до стените на галерията. Няколко дълги минути те плаваха из странния, затворен свят, свързващ пристанището с океана, след което краят на тунела като че ли изведнъж изникна пред тях и вече бяха навън, а над главите им отново се простираше необятното синьо небе. Две трети от лагуната се намираха в сянката, хвърляна от колосалния черен вал, ала западната част на залива бе обляна от златистите слънчеви лъчи. Там ги очакваше Кисантх — крайната цел на дългото им пътешествие.
Пристанището се бе разпростряло в пищната си безвкусица по полегатите гористи склонове, които се спускаха към водата — ярък конгломерат от дървени пристани, мостчета, кейове, магазинчета, наскоро боядисани бараки, кантори, складове, бордеи и какво ли още не. Мръсните улици бяха осеяни със странноприемници, ханчета и разнебитени кръчми, а покрай кейовете се поклащаха множество плавателни съдове — от големи търговски кораби до съвсем малки лодчици и ктаптхи. Корабостроителниците кипяха от работа и ударите на чуковете на работниците огласяха околностите, съпътствани от крясъците на морските птици. Всичко в Кисантх бе боядисано в ярки, заслепяващи цветове, и всичко бе избледняло и олющено от прежурящите слънчеви лъчи и яростта на бурите. Това бе един натруфен свят, опитващ се да прикрие атмосферата на упадък и разложение под натруфената маска на пищната безвкусица.
„Сърцето на Асантуа“ разпери за последно неголемите си платна, докато пресичаше лагуната. Моряците бяха насочили кораба към един незает пристан, а част от екипажа продължаваше да стои в готовност с дългите прътове. Когато се приближиха, двамина мъже подхвърлиха дебелите въжета на чакащите докери, които ги уловиха и привързаха плавателния съд към кнехтовете. Същевременно платната на „Сърцето на Асантуа“ бяха свалени и корабът заприлича на паун, неохотно прибрал разкошната си опашка.
Формалностите около акостирането отнеха по-голямата част от сутринта. Кисантх беше сарамирска колония и трябваше да се изпълнят редица бюрократични процедури, преди някой от хората на борда да получи разрешението да слезе на брега. На борда се качиха неколцина облечени в роби длъжностни лица, придружени от чиновници, които започнаха да проверяват пътниците по списък, да отбелязват всеки, загинал или изчезнал по време на пътуването, както и да се информират за целта на пътуването им до Кисантх и за плановете на хората по отношение на това, къде ще отседнат, за колко време и дали нямат намерение да навлязат във вътрешността на континента. Колкото и рутинни да бяха тези въпроси, длъжностните лица ги задаваха със свирепо усърдие, възприемайки себе си едва ли не като пазители на реда в тази дива и неподлежаща на култивиране страна — истински бастиони срещу бруталността и безумието, царящи отвъд границите на техния град. Когато най-накрая задоволят любопитството си и всичко, което ги интересува, вече е вписано в дебелите им книги, те се връщат при началника на пристанището и му предават списъка. Той отново го преглежда и го връчва на Чаросплетник, който предава информацията на свой събрат от Сарамир, преодолявайки огромното разстояние със скоростта на мисълта си, а сарамирският вещер информира началника на тамошното пристанище за успешното акостиране на търговския съд. Това бе една забележителна система — добре структурирана, ефективна, както и типично сарамирска.
Ала тя нямаше да успее да улови двамина от пътниците, които пътуваха с фалшифицирани документи и които преминаха през всички формалности, без да предизвикат каквото и да е подозрение.
Кайку ту Макаима и Мишани ту Коли си проправиха път през скупченото множество други пасажери, взимайки си довиждане и разменяйки празни обещания за по-нататъшни срещи, след което слязоха на пристана и се отправиха по тесните дървени улички. Бяха прекарали на борда на „Сърцето на Асантуа“ повече от месец и сега усещаха краката си малко нестабилни, ала за сметка на това пък се намираха в страхотно настроение. Пътешествието от Джинка, която се намираше в северозападната част на Сарамир, до Окхамба бе ограничило света им до стените на луксозната им каюта и палубата на търговския кораб. Вечно заетите моряци не обръщаха никакво внимание на пътниците, които и бездруго скучаеха — ето защо пасажерите запълниха времето си с взаимно опознаване. Търговци, емигранти, изгнаници, дипломати — всички откриха общото помежду си в това дълго пътешествие, образувайки една крехка общност, която им се струваше изключително значима, докато плаваха през океана, ала ето че сега се разпадаше с главоломна скорост, когато светът им отново разшири границите си и всички пасажери си спомниха причините, поради които се бяха отправили към далечния континент. Сега всеки се връщаше към своите собствени проблеми — проблеми достатъчно значими, че да прекараш заради тях цял месец на палубата на клатушкащ се кораб — и бързо забравяше прибързаните приятелства и необмислените обещания.