Той сложи пръстите си на гърлото на Юги, мъчейки се да напипа пулса му.
— Умира — рече ткиуратецът след малко. — Твърде късно е да отстраним отровата.
Мъглата се бе слегнала почти до земята и в някаква периферна част от съзнанието си девойката осъзна, че са прекосили три четвърти от тресавището. От култистите нямаше и помен.
— Ти трябва да я извадиш — каза изведнъж Номору. На Кайку й трябваха няколко секунди, докато разбере, че следотърсачката се обръща към нея.
— Не зная как — прошепна тя. Не се доверяваше на силата вътре в себе си до такава степен. Внезапно съжали за всички години, през които бе пренебрегвала съветите на Кайлин да се обучава и да овладее всички аспекти на своята кана. Използването й като оръжие беше едно нещо, а като лек — съвсем друго. Почти бе убила Асара, а впоследствие и Лусия — все заради липсата на контрол над дарованието си. Не й се искаше и смъртта на Юги да лежи на съвестта й.
— Ти си послушничка — настоя Номору. — Послушничка на Аления орден.
— Не зная как! — отвърна безпомощно младата жена.
Изведнъж Тсата я сграбчи за колана и я притегли към себе си, изпепелявайки я със здравото си око.
— Опитай се!
И Кайку се опита.
Тя се доближи към Юги, преди страхът да я парализира отново, постави ръцете си на гърдите му и затвори очи. Когато златистите нишки на Чаросплетието се появиха пред взора й, девойката се гмурна сред трептящите фибри на тялото му. Можеше да усети отровата, да я види как превръщаше златистите влакна на неговата плът в черни. Бавният ритъм на сърцето му пулсираше около нея.
Не знаеше нито откъде да започне, нито какво да стори. Нямаше никакви познания по биология и токсикология. Беше й напълно неизвестно как да обезвреди отровата, без да унищожи и Юги заедно с нея. Нерешителността й я парализираше. Съзнанието й се рееше в диорамата на тялото на най-доверения човек на Заелис.
„Учи се от онова, което те заобикаля. Приеми неговата форма.“
Думите, които изникнаха в съзнанието й, бяха на Кайлин. От един урок, преподаден й много, много отдавна. Ако нищо не се получи, просто се отпусни и остави потокът на Чаросплетието да ти покаже как да постъпиш.
Тялото на Юги представляваше машина, работела ефикасно над тридесет години. То знаеше какво трябва да се направи. Кайку трябваше само да се вслуша в него.
Девойката започна да си повтаря една мантра — така трябваше да се успокои. Постепенно втвърдената форма на съзнанието й започна да се разпада, да се разтапя като лед във вода. Кайку се изненада колко лесно нейната кана се подчиняваше на нарежданията й. Това, което преди броени мигове изглеждаше невъзможно, сега й се струваше нещо обикновено. Тя си позволи да бъде погълната от матриците в тялото на Юги и остави природата да направлява инстинктите й. Откри, че знае по-добре какво да стори на подсъзнателно ниво, отколкото на съзнателно, ето защо остави своята кана да я ръководи.
Отровата се разпространяваше като злокачествен тумор — дори и от най-дребните частици покълнваха черни разклонения, разпространяващи заразата. Кайку се движеше из фибрите на Юги с прецизността на хирург, защитавайки сърцето от бързото разпространение на нашественика, пречиствайки замърсената кръв, която минаваше през мускула при всеки негов удар. Умственото напрежение да поддържа Юги жив, докато неутрализираше отровата, бе неописуемо; добре че поне нейната кана функционираше така, сякаш разполагаше със свое собствено съзнание.
Преследваше отровата. Блокираше пътя й, завързваше я на възел, улавяше я в примки. Внимателно отстраняваше заразените участъци и ги изпращаше другаде, след което ги изхвърляше в тресавището. Издигаше бариери, през които отровата не можеше да премине, след което ги събаряше, когато опасността отминеше. На два пъти си помисли, че е победила, само за да открие, че тъничко камшиче от заразата се е промушило навън и отново пуска разклонения. Изтощението заплашваше да я срине, ала волята й не се предаваше. Нямаше да го остави да умре. Нямаше да допусне това.
После неочаквано всичко свърши. Очите й се отвориха, пламнали в червено, и тя отново се намираше сред тресавището. Тсата я наблюдаваше с нещо като възхищение в погледа си; дори в изражението на Номору личеше почит. Юги отново дишаше нормално, възвърнал обичайния си тен, заспал дълбоко. Чувстваше се объркана; трябваше да мине известно време, докато осъзнае къде се намира и какво се беше случило.
„Богове, помисли си Кайку. Изобщо не съм разбирала. Изобщо не съм виждала каква сила имам вътре в себе си и какво мога да правя с нея. Защо не позволих на Кайлин да ме обучи?“