Мос прехапа устни и се замисли. Първо Върховният Чаросплетник, а после и собствената му жена? Да не би да се бяха наговорили да го унижават? Гласът на разума му нашепваше, че Лараня най-вероятно се намира там, където я беше оставил — на трапезата, в компанията на онези женчовци, празнуваща с онзи неизтощим глад за живот, който така му харесваше у нея. Ала нямаше как да разбере какво се бе случило в онези часове след разсъмване — ето защо сънят продължи да го измъчва, докато очакваше с нетърпение завръщането на жена си.
Жителите на Ашики бяха започнали да се боят от настъпването на нощта.
Жътвената седмица се оказа прокълнато време за тях. Вече никой не празнуваше. Те представляваха съвсем малка общност и отскоро живееха в Разлома — предимно учени и техните семейства, пожертвали личните си спестявания, за да наемат войници, които да ги охраняват. През последните няколко години все повече и повече хора се преселваха в разлома Ксарана, за да избягат от угнетяващата атмосфера на градовете и чувството за предстоящи размирици. Погледът на Чаросплетниците проникваше навсякъде, но не и тук, и учените и мислителите, основали Ашики, се страхуваха повече от евентуално преследване заради радикалните си идеи, отколкото от историите, които се разказваха за Разлома.
Не бяха чували достатъчно истории.
Пристигането им в Разлома беше благословено с добър късмет. Направлявани от Заня, Шинту или двамата, те достигнаха до уединена долчинка, намираща се близо до източния бряг на Ран, недалеч от големите водопади. В началото се постреснаха малко заради лошата поличба — там се натъкнаха на костница, пълна с мъртъвци — ала понеже бяха прагматични хора, скоро разбраха какво се е случило тук и си дадоха сметка, че това ще е идеалното място за бъдещото им поселище. Две враждуващи племена се бяха избили взаимно върху спорната си територия, а оцелелите се бяха разпръснали. Земята нямаше господар и учените я взеха за себе си.
Те не знаеха какви щастливци са. Повечето нови групи, пристигащи в Разлома, не изтрайваха и седмица, преди някоя друга сила да ги погълне. Голямата битка обаче бе разчистила терена в радиус от километър и половина и заселниците съумяха да останат незабелязани в живописната си долина, докато строяха своите укрепления и домове.
Това беше първата Жътвена седмица, която щяха да прекарат в Разлома, ето защо, въпреки всички трудности, те се чувстваха като първопроходци и се гордееха със себе си.
На втората нощ от празничната седмица обаче хората започнаха да изчезват.
Заблудени от привидната си безопасност, жителите на Ашики си бяха позволили да отслабят бдителността си по време на празненството и на следващата сутрин четирима души бяха изчезнали безследно. Първоначално отсъствието им не разтревожи никого — заселниците си казаха, че навярно са се напили и са заспали нейде наоколо. След залез слънце семействата и приятелите им се обезпокоиха, ала това не попречи на останалите жители на Ашики да продължат да празнуват със същата жар. Изчезналите най-вероятно си бяха намерили уединено местенце, където да се отдадат на любовни ласки, или просто бяха решили да си отдъхнат сред природата. Напълно естествени неща.
През тази нощ изчезнаха още шест души. Някои от тях — докато спяха в леглата си.
Този път вече всички обърнаха внимание на случилото се. Учените изпратиха отряди, които да претърсят околните райони. Когато те се завърнаха, наброяваха с двама мъже по-малко.
Сега, докато се спускаше нощта след четвъртия ден от Жътвената седмица, никой не спеше. Безмълвните демони и духове, отвлекли съгражданите им, ги бяха изпълнили със смъртен страх. Обитателите на Ашики се бяха сгъчкали в домовете си, чакайки с ужас какво ли щеше да им донесе денят. Не знаеха, че демонът им бе приключил с делото си и вече си бе тръгнал. Чудовището беше взело всички жертви, от които се нуждаеше.
Създанието, което Кайку познаваше като Асара, седеше замислено в една воняща на мускус пещера, все още в облика на Саран Иктис Марул. Девойката обаче едва ли би го разпознала, защото цялото му тяло бе подуто, а осеяната му с изпъкнали червени вени кожа висеше, набръчкана на тлъсти гънки, сякаш цялата й еластичност се беше изпарила. Тесните му куараалски одежди лежаха захвърлени до него, недалеч от друг комплект дрехи, които бе откраднал за целите на настоящата си мисия. Някога мускулестата му и атлетична фигура сега изглеждаше отпусната и затлъстяла и преливаше над сгънатите му колене. Очите му бяха покрити с бяла ципа, зад която плуваха тъмните точици на ирисите му. Компонентите на тялото му се пренареждаха в прецизния генетичен танц, променяйки се постепенно, така че нито една телесна функция да не бъде нарушена. Самата структура на тялото се видоизменяше и Саран се прераждаше в собствената си кожа.