Пещерата беше влажна и вътре беше тъмно като в рог. Ако човек запалеше огън, навярно щеше да изглежда дори уютна, защото в центъра й имаше малко езерце, заобиколено от сталагмити, обсипани с жълти и зелени минерали. Той обаче стоеше на тъмно, защото не се нуждаеше нито от светлина, нито от топлина. Бе избрал това място заради неговата недостъпност, след като предварително се беше уверил, че наблизо няма никакви поселища. Предишният му обитател бе убит и изхвърлен преди няколко дни от Саран, но вонята на мускус щеше да продължи да отпъжда дивите зверове. Въпреки това Саран бе барикадирал входа с камъни — за всеки случай.
Щеше да бъде уязвим, докато промяната не приключеше. Мускулите му бяха достигнали до точката, в която едва можеше да ги помръдва, а освен това беше сляп и глух. Съвсем-сам в мрака, единствената му компания бяха собствените му мисли, докато потъваше в летаргичния унес, в който щеше да прекара по-голямата част от своята трансформация.
Асара се бе превъплътила в Саран Иктис Марул със съвсем невинни намерения. Това бе крайно наложително, за да изпълни успешно своята мисия в Куараал. Заради строгите патриархални закони на Теокрацията на жените им беше забранено да пътуват между провинциите без специално разрешение, а чужденките изобщо не се допускаха през границите на страната. Единственият реалистичен изход от тази ситуация беше да приеме облика на куараалец. Това не беше нещо ново за Асара — тя бе прекарала няколко години като мъж в онези времена, когато все още търсеше отчаяно вечно изплъзващата й се самоличност. Този път преображението й се стори значително по-лесно и тя се чувстваше далеч по-добре в мъжкото си тяло. Притесняваше я единствено чувството, че понякога се държеше така, както смяташе, че трябва да се държи един представител на силния пол, вместо да бъде максимално естествена. В подобни моменти прекаляваше с прекомерната сериозност или театралничене, което сигурно изглеждаше смешно отстрани.
Тя запази този облик при последната си експедиция в Окхамба. От една страна, вече бе свикнала достатъчно с това тяло, а от друга, по този начин щеше да събере много по-лесно мъже за опасната си мисия в джунглата; така нямаше да има смехотворни прояви на мъжество и неуспешни опити да бъде прелъстена. Да не говорим за презрението, което изпитваха мъжете към всяка жена, която се отправяше на рисковано пътешествие, или пък закрилата, която щяха да й предлагат. Силният пол беше предсказуем като деня и нощта.
Обаче имаше и още една, много по-важна причина. Да промени отново тялото и пола си означаваше да открадне дъха — и следователно живота — на страшно много други хора. Ковачницата на превъплъщенията, органът, който според нея се намираше някъде между стомаха и гърба й — Асара си го представяше като намотано кълбо — трябваше да бъде зареден с достатъчно гориво, за да извърши подобна сложна трансформация. Не че тя изпитваше чувство за вина от това, което правеше — Асара отдавна бе привикнала към убийствата и мимолетните угризения, които я обземаха всеки път, когато отнемеше нечий живот, не надхвърляха съжалението, с което някой касапин заколваше поредното банати. Тя обаче бе доживяла до осемдесет и шестата си жътва благодарение на своята предпазливост, а десетки смъртни случаи за кратък интервал от време щяха да направят оцелелите изключително подозрителни. Понякога те отдаваха гибелта на жертвите й на някаква мистериозна чума — на Спящата смърт, за която бяха чували, че заразените от нея внезапно падали мъртви, без никакъв видим белег по тялото си, сякаш дъхът им просто спирал. Друг път обаче започваха да търсят изкупителна жертва и ако я откриеха по средата на превъплъщението й, щяха да я разкъсат на парчета.
Обикновено не променяше цялото си тяло, освен ако това не бе абсолютно наложително. Този път обаче бе направила изключение.
Побиха я внезапни тръпки на отвращение. Тази форма, тази кожа вече беше омърсена. Саран Иктис Марул щеше да бъде заличен, а заедно с него и част от спомените му.
Откъде можеше да знае, че ще изпратят Кайку, за да се срещне с него? Защо точно нея — от всички жители на Лоното? Макар че бяха разделени от пет години, проклетото привличане към нея не изчезваше, независимо от облика й, а ето че сега се засили от простия факт, че в момента беше мъж, а Кайку беше все така красива, както и преди. Искаше й се никога да не беше спасявала живота на девойката. Цената се бе оказала прекалено висока.