С течение на времето обаче си каза, че можеше да не й разкрива истината. Промяната на облика й си беше нейна привилегия и Саран нямаше чувството, че ще я измами, ако я излъжеше за миналото си. После, когато Кайку му беше казала какво мисли за Асара, решението му узря окончателно. Девойката никога не трябваше да научава истината.
После дойде моментът на любовните ласки; ала тялото му го предаде, както бе направило и тялото на Асара преди време. Желанието да отнеме дъха й, да проникне вътре в нея бе по-силно от онова, което можеше да й предложи любовният акт. На някакво първично ниво той искаше да я погълне, да възвърне изгубената част от себе си и да асимилира цялото й същество. Отново бе изгубил контрол.
Бе разрушил всичко. Познаваше Кайку прекалено добре; тя бе изключително упорита в гнева си, както и във всичко друго. Никога нямаше да му прости. Лъжата, която му изглеждаше благородна навремето, сега му се струваше отвратителна в очите на Кайку. Колко беше жалка — непрекъснато променяше облика си, като се надяваше, че така ще изтрие предишните грешки. Създание без сърцевина, без душа, което крадеше своята същност от другите, а отвътре бе празно и банално.
Накрая Саран бе отишъл при Кайлин и обсъдиха следващата му мисия, която щеше да изисква нов облик. Сестрата от Аления орден се изненада от въодушевлението, с което куараалецът прие тази задача.
Вече не можеше да понася това тяло. Беше време да се промени.
Заелис откри Лусия в компанията на едно момче на нейните години под надвиснала скала, стърчаща от полегатия склон на долината. Беше пладне и застиналото в средата на небето око на Нуку обливаше света с ослепителните си лъчи. Зноят бе нетърпим. Момичето лежеше по корем и четеше, а момчето се бе изпънало по гръб. Няколко малки животинчета щъкаха наоколо — двойка катерички търсеха лешници, гарван подскачаше наблизо, дебнейки за опасност, а едно черно лисиче седеше до храстите, загледано в децата, които се излежаваха безгрижно.
Щом ги забеляза, Заелис се спря. Сърцето му се успокои. Все едно наблюдаваше картина, на която бе изобразена детска идилия. Лусия се държеше досущ като малко момиченце — по едно време тя се обърна към момчето и му каза нещо за книгата, която четеше, а той избухна в смях, сепвайки катеричките. На устните на някогашната Престолонаследничка бе разцъфнала прелестна, безгрижна усмивка. Заелис се зарадва, след което изведнъж изпита тъга. Подобни моменти бяха толкова редки за Лусия, а ето че сега той идваше да разруши тази идилия. За малко да се обърне, мислейки си да поговори с нея по-късно, ала после си каза, че работата бе по-важна от неговите или нейните чувства. Белобрадият мъж отново се запъти нагоре по склона.
Когато се приближи, осъзна, че познава това момче. Казваше се Флен; беше син на един от професионалните войници, които служеха в Лоното. Баща му беше член на Либера Драмач. От всички жители на Лоното Лусия предпочиташе най-много компанията на това момче; или поне така твърдяха информаторите му. Предпазливостта го бе научила да държи под око бившата Престолонаследничка, защото никой не знаеше откъде можеше да изникне опасността.
Даде си сметка, че вече не харесва това момче. Беше предупредил Лусия да не демонстрира способностите си пред хората и да не се разкрива пред тях. Въпреки че никой не знаеше дали дъщерята на Анаис ту Еринима е жива, все пак съществуваше известен риск. Ала ето че тя пренебрегваше съветите му по отношение на този хлапак. Какво ли го правеше толкова специален?
„Внимателно, Заелис — каза си той. — Момичето е само на четиринадесет жътви. Съвсем малка е още. Без значение какво си мислиш.“
Флен го забеляза, макар че животните — а и самата Лусия — го бяха зърнали преди доста време. Момчето се изправи на крака и се поклони по привичния за младите момчета начин, с кръстосани ръце зад гърба.
— Господарю Заелис — поздрави го то.
— Флен — кимна белобрадият мъж. — Мога ли да разменя няколко думи насаме с Лусия?
Момчето погледна към приятелката си, сякаш да я попита за разрешение; Заелис много се подразни от това. Тя обаче продължи да си чете книгата, сякаш бе сама.
— Разбира се — рече Флен. Той се поколеба за момент, сякаш искаше да каже още нещо на Лусия, ала после се отказа и ги остави, поемайки към селището.