— Благоден, Заелис — рече някогашната Престолонаследничка, без да надига глава от книгата. Виждаха се за първи път днес — момичето бе излязло от къщата, преди той да се събуди.
Настойникът й седна до нея, протягайки напред ранения си крак. Когато се налагаше, можеше да сяда с кръстосани крака, ала коляното го наболяваше. Тя го изгледа през рамо, присвивайки очи заради ослепителните слънчеви лъчи, и зачака той да заговори.
Белобрадият мъж въздъхна. Общуването с нея не беше никак лесно.
— Как се чувстваш? — попита.
— Чудесно — отвърна момичето. — А ти?
— Лусия, трябва да използваш по-официален тон — намръщи се настойникът й. Речта й се превръщаше в хибрид между момичешкото и женското говорене, което бе нещо нормално за възрастта й; диалектът й обаче, който бе пропит с най-различни влияния от езика на жителите на Лоното, не изглеждаше подходящ за едно дете на Кръвна Императрица.
— Мога да се изразявам доста по-изтънчено, Заелис — рече Лусия, — ала предпочитам да го правя само когато се налага. — Тонът й беше самоуверен и тайнствен — досущ като този на Кайлин.
Заелис изостави темата. Изведнъж му се прииска изобщо да не я беше подхващал.
— Виждам, че отново общуваш с дивите обитатели на долината — каза, сочейки към черното лисиче, което ги наблюдаваше с ококорени очички.
— Те сами идват при мен — независимо дали им говоря, или не.
— Означава ли това, че вече си се възстановила от инцидента с речните духове? — попита възрастният мъж, разсеяно потривайки с юмрук късо подстриганата си брада.
— Веднъж вече ти казах. Да.
Заелис се загледа в далечния край на долината, докато се чудеше как да формулира следващото си изречение; Лусия обаче го изпревари.
— Искаш да се опитам отново — каза тя.
Настойникът й завъртя глава към нея и кимна; на лицето му бе изписано мрачно изражение. Нямаше смисъл да увърта — момичето бе твърде проницателно.
— От това няма да има никаква полза — добави. — Каквото се е случило по реката, отдавна вече е забравено… поне от духовете, с които мога да установя контакт.
— Зная това — рече Заелис, макар и да не беше съвсем сигурен, докато някогашната Престолонаследничка не му го каза. — Но нещо се е случило там, Лусия. Изпратих шпиони да проучат случая след онова, което стана с теб. Жителите на речните градове говорят само за това.
Момичето го изгледа съсредоточено с проницателните си сини очи, а мълчанието й го накара да продължи.
— Някакъв шлеп е бил унищожен по Керин — каза настойникът й, размърдвайки се нервно. — Най-вероятно е пренасял експлозиви, които са се възпламенили и са го взривили на парчета. Били са открити… — той се поколеба, чудейки се дали трябваше да й казва това — били са открити късове от телата на хората, които са били на шлепа. Както и части от някакви други същества. Плавателният съд е пренасял и други неща, когато е експлодирал, и те не са били с човешки произход.
Лусия продължаваше да мълчи.
— Кайлин смята, че нещата са достигнали критичната си точка. Все по-слабата реколта, войските на рода Керестин, откритието на Саран, съществото, което си усетила в реката, Чаросплетниците в Разлома. Започвам да й вярвам. Наистина нямаме никакво време.
Той съзнателно пропусна бунта в Зила, макар че шпионите му бяха разбрали доста отдавна за него. Искаше да държи делата на Айс Маракса колкото е възможно по-далеч от ушите на повереницата си.
Мъжът сложи длан на коляното й.
— Също така си дадох сметка, че всъщност нямаме ясна представа за онова, срещу което сме се изправили, а невежеството ни може да ни унищожи. Трябва да разберем какво се случва сега — рече. — Трябва да узнаем с какво си имаме работа. Първоизточникът на всичко това.
Сърцето й помръкна, когато усети неизбежността на онова, което щеше да последва.
— Лусия, нуждаем се от теб, за да ни кажеш. Трябва да отидеш до Алскайн Мар и да се свържеш с един от великите духове. Трябва да разберем истината за вещерските камъни. — Заелис погледна към нея, а лицето му беше изкривено от болка. — Ще го сториш ли?
„Ти не си пионка тук“, долетяха до нея думите, които Кайку бе изрекла през първия ден на Жътвената седмица. Сега те изведнъж й се сториха кухи, лишени от съдържание и чупливи под теглото на необходимостта. Момичето знаеше в дълбините на душата си, че срещата с духовете, обитаващи Алскаин Мар, щеше да я изложи на смъртна опасност, ала как можеше да откаже? Тя дължеше живота си на Заелис и го обичаше. Той нямаше да я моли за подобно нещо, ако помощта й не беше от изключително значение.