— Ще го сторя — отвърна Лусия и слънчевият ден сякаш помръкна изведнъж.
Шестнадесета глава
Жътвената седмица отмина, ала тази година за Мишани нямаше веселби. От седем дни яздеха през сарамирската провинция, а за несвикналия с подобни дълги преходи това си беше доста сериозно изпитание. Ала въпреки болките, изтощението и липсата на сън, тя изобщо не се оплакваше. Въпреки че бе заобиколена от мъже, на които не вярваше, въпреки че препускаше тайно на юг към далечната си цел, въпреки че собственият й баща се бе опитал да я убие, тя беше хладнокръвна и спокойна. Просто си беше такава.
Бяха напуснали Ханзеан скоро след опита за покушение над живота й, планирайки заминаването си така, че да съвпадне с началото на жътвените церемонии, за да се измъкнат незабелязани. Чиен бе настоял да я придружи в качеството си на ескорт, за да изкупи срама си, задето бе допуснал да я нападнат в собствения му дом. Мишани очакваше подобно нещо. Каквито и да бяха плановете му за нея, младата жена бе сигурна, че търговецът щеше да пожелае да присъства, когато настъпеше моментът на осъществяването им.
Пътуването им изобщо не се оказа безопасно, въпреки присъствието на осмината стражи, яздещи редом с тях; търговецът се излагаше на значителен риск с присъединяването си към групата. Преходът по вода бе изключен, понеже всички плавателни съдове се следяха от хората на баракс Авун. А ако се опитаха да ги издирят от Ханзеан, щеше да им е доста трудно, тъй като никой освен Мишани нямаше представа за крайната им цел.
Секретният характер на пътуването им обаче си имаше своите недостатъци. Мишани бе свикнала да се вози в каляска, ала тъй като не можеше да се движат по пътищата, трябваше да яздят сами и да лагеруват под звездите. Чиен се опитваше да й създаде всевъзможни удобства, носейки специално за нея чаршафи и елегантна палатка, която сумтящите стражи трябваше да разпъват всяка вечер, но Мишани все пак беше дете на баракс и бе привикнала към определени охолства. Дългокосото момиче не споделяше готовността на Кайку да се раздели с комфорта, ала не можеше да стори нищо друго, освен да се примири с положението. Поне багажът й от пътуването до Окхамба беше с нея — това означаваше, че разполагаше с достатъчно дрехи и парфюми, с чиято помощ да понесе по-леко тежкия преход.
Първоначално пътуваха няколко дни на юг, преди да свърнат на югоизток и да достигнат до Големия път на подправките под Бараск. Тази легендарна пътна артерия бе дълга над хиляда и петстотин километра и се простираше от Аксками до Суана в Южните префектури. Пътешествениците не се бяха осмелили да поемат по шосето, свързващо Ханзеан и Бараск — един от най-големите пътища, водещи началото си от крайморския бряг — и дори когато стигнаха до Големия път на подправките, не тръгнаха по него, а започнаха да го следват на известно разстояние, движейки се малко на запад от него. Едва след като северните краища на Гората на Ксу изникнаха вляво от тях, ездачите излязоха на пътя, за да преминат по моста Пирика над водите на Зан. Там бяха предупредени за размириците в Зила; местните даже им казаха да се върнат обратно, ако имат тази възможност, и да потърсят друг маршрут, който да ги отведе до целта им.
Малцина се вслушваха в това предупреждение, защото просто нямаше друг път. Огромната страховита гора се простираше на изток — обитавана от духове, древна и зловеща — докато на запад беше брегът. Нямаше пристанища, откъдето да се качат на някой пътнически кораб, освен ако не се върнеха в Ханзеан, а заобикалянето на гората щеше да удължи пътя им с още хиляда и петстотин километра, което си беше чиста лудост. Повечето пътници избираха да слязат от пътя и да продължат на юг, движейки се в периферията на гората, след което минаваха на изток от Зила. Лишени от възможност за избор, Мишани и спътниците й също се спряха на този маршрут.
Когато започна да се здрачава на седмия ден от пътуването им, избраха да лагеруват на четиридесет километра от разбунтувания град, в близост до разположени в полукръг черни скали, стърчащи от плоската равнина. Беше последният ден на лятото и в Аксками последните празненства от Жътвената седмица навярно бяха в разгара си, а жителите на столицата посрещаха радостно есента. Надяваха се, че бивакът им не се набива на очи сред тези на другите пътници, принудени също като тях да лагеруват далеч от Зила.
Мишани седеше с кръстосани крака до огъня, застанала с гръб към черните скали, и наблюдаваше как войниците приготвят палатката й. На земята до нея лежеше тъничка книжка. Беше написана от майка й. Чиен й я беше подарил — последният том от поредицата на Мураки ту Коли за дръзкия романтик Нида-джан и приключенията му в двора. Творбата на Мураки бе станала изключително популярна сред благородните семейства, а историите му бяха започнали да се разказват от уста на уста и сред слугите и селяните. Прислужнички умоляваха своите господари и господарки да им четат разказите за Нида-джан, които бяха написани на висш сарамирски. Писменият му вариант, който беше задължителен за аристократите, жреците и учените, бе неразбираем за по-нисшите съсловия. Те разказваха историите на своите приятели, украсявайки ги тук-там, а те на свой ред правеха същото и за своите приятели.