Нида-джан бе всичко онова, което майката на Мишани не беше — дързък и самоуверен авантюрист, лишен от сексуални задръжки, достатъчно обигран, за да се измъкне от всяка заплетена ситуация, било то с думи или с бой. Майка й беше тиха, срамежлива и изключително интелигентна жена със силно изразено чувство за морал; тя живееше в света на книгите си, защото там можеше да създаде вселена, различна от истинската, която често бе прекалено груба и жестока за жена с подобна чувствителност.
Мишани бе наследила външността на майка си и характера на баща си. Мураки беше самотна жена, прекалено интровертна, за да общува с тези около себе си, и въпреки че беше приятна компания, човек лесно забравяше за присъствието й. Когато Авун започна да води дъщеря си в императорския двор, майка й съвсем изчезна от сцената. Докато Мишани прекарваше цялото си време в Аксками с баща си, Мураки стоеше в имението им в залива Матакса и пишеше. Мишани изобщо не се съобрази с чувствата на майка си, когато заживя в разлома Ксарана. Мураки ги показваше толкова рядко, че на дългокосото момиче просто не му хрумна, че може да ги засегне.
Прочела книгата, Мишани бе овладяна от дълбока тъга. Историите не бяха типичните за Нида-джан; бяха просмукани от меланхолия и трагизъм — нещо доста необичайно за неудържимия герой. Ставаше въпрос за откритието на дръзкия авантюрист, че една от неговите любовници от двора му е родила син, който е бил държан в тайна от него; той бе научил за това едва на смъртния одър на жената, когато тя му бе признала истината. Обаче момчето заминало на изток и изчезнало преди няколко месеца. Тласкан от желанието да го открие, Нида-джан се бе отправил на път; когато приятелите му бяха казали, че начинанието му е безнадеждно, той ги бе изоставил, продължавайки сам напред. Смелият персонаж беше преминал през най-различни опасни приключения, докато се опитваше да открие местонахождението на детето си. Накрая се беше изправил срещу огромен демон със сто очи, бе ослепил врага си с помощта на огледала и го бе сразил; ала докато умираше, чудовището го беше проклело да се скита безутешно по света до момента, в който не открие сина си и той не го нарече „татко“.
Книгата оставяше Нида-джан така — прокълнат и изтерзан, без да знае как ще завърши пътешествието му. От всеки ред струеше усещането за загуба. Навсякъде си проличаваше копнежът на родителя по изчезналото му дете. Майка й може и да беше интровертна, ала не беше студена. Тя бе изляла скръбта си върху страниците и на Мишани изведнъж й домъчня ужасно за нея. Прииска й се да изтрие всички онези години, през които бяха разделени, да прегърне майка си и да й каже колко съжалява, задето никога не са били особено близки, че едва сега е разбрала как се е чувствала тя.
Изведнъж бремето на годините, които бе прекарала в криене и страх да не я разпознаят, се стовари върху душата й. Прииска й се да заплаче и със сигурност щеше да го направи, ако беше сама.
Погледът й бе зареян в безлунното небе, когато Чиен седна до нея. Въздухът, макар и топъл, й се стори неестествено ясен и трошлив, а сиянието на звездите беше студено и пронизващо.
— Мислиш за майка си, нали? — попита я търговецът след известно време.
Мишани предположи, че догадката му се дължеше на книгата, която лежеше до нея. Не й се искаше да му отговаря, ето защо смени темата.
— Сивата пеперуда се е показала тази вечер — рече, сочейки нагоре. Спътникът й вдигна глава.
— Не я виждам.
— Едва различима е. Повечето нощи изобщо не може да бъде забелязана.
— Виждам само Гмуркащата се птица — каза Чиен, преброявайки деветте звезди от съзвездието с дебелия си пръст.
Мишани наклони замислено глава.
— Там е — рече. — Скрита за някои и видима за други. Това е част от мистерията й.
Търговецът отново се помъчи да различи Сивата пеперуда, заинтригуван от думите на девойката.
— Смяташ ли, че е поличба? — попита след малко.
— Не вярвам в поличби — отвърна Мишани. — Просто ми се стори близка до настроението ми в момента.