— Как?
Дългокосата девойка погледна към него.
— Не си ли спомняш легендата за това, как боговете са създали нашия свят?
Лицето на Чиен остана безизразно.
— Госпожице Мишани, аз съм осиновен. Осиновените деца не се обучават в тънкостите на религията, а академията не заемаше важно място в бизнеса на баща ми. Зная за гоблена, но не съм чувал нищо за пеперудите.
Дългокосото момиче му хвърли преценяващ поглед. Изглеждаше й искрен, ала тя подозираше, че се преструва на невеж, за да стимулира
разговора им. Чиен просто не беше от хората, които могат да мълчат, когато имат компания. Всеки път, когато беше с нея, той трябваше да говори, и младата жена усещаше как се гърчи отвътре в редките мигове на взаимно мълчание.
— Легендата разказва, че боговете били отегчени и Йору им предложил да изтъкат голям гоблен, за да се развлекат — започна Мишани. — Това било преди да стане пазител пред портите на Златните владения, преди Оча да разкрие аферата му с Исисия и да го прогони.
— Това го зная — усмихна се Чиен.
— Всички богове и богини щели да ушият по някаква част от него — продължи младата жена. — Обаче нямали от какво да го направят, ето защо Мисамча отишла в градината си и събрала гъсеници. Докоснала ги и те веднага направили коприна. Богинята я намотала на кълбета и ги раздала на боговете, за да може всеки да изтъче своя дял. Когато приключили с работата, всички се съгласили, че това бил най-прекрасният гоблен, който били виждали някога — просто нямало друг с подобна украса и толкова много изящни детайли. И, понеже всички богове и богини го били харесали толкова много, Оча решил да го дари с живот, за да могат да гледат как шедьовърът им расте. Всеки бог или богиня бил отразен в любимата си същност. Някои имали физически облик — море, слънце, дървета, огън и лед. Други приели не толкова конкретна форма — любов, смърт, възмездие, чест. Така бил сътворен светът.
— Ти ми разказа за гъсениците — каза Чиен, — ала не разбрах нищо за пеперудите.
Мишани отново вдигна поглед към нощното небе, където проблясваше Сивата пеперуда — седем мъждукащи звезди, обрамчващи черна бездна.
— Боговете искали гобленът да е съвършен. След сътворението на света гъсениците се преобразили в красиви пъстри пеперуди. Всички… с изключение на една, която била сива и грозна. Защото нищо не е съвършено — нито онова, което боговете създават, нито самите богове.
Дългокосата девойка обърна взор към огъня и пламъците озариха нежното й лице.
— Коприната на тази гъсеница била покварена, ала боговете вече я били използвали заедно с нишките на другите гъсеници. Там били всички злини на света — всичката завист, злоба, омраза, тъга, глад и болка. След като боговете съзрели какво са сторили, били ужасени; ала вече било прекалено късно да променят нещата. Оттогава насетне започнали да обичат по-малко света. — Тя направи кратка пауза. — Нарекли коприната на тази гъсеница Преждата на покварата, след което поставили образа на Сивата пеперуда в нощното небе, за да напомня на хората.
— Да ни напомня? — смръщи вежди Чиен. — За какво да ни напомня?
— Да ни напомня никога да не отслабваме бдителността си. Да ни напомня, че дори боговете не могат да създадат нещо съвършено, което да е застраховано срещу покварата, а хората са още по-податливи на грешки. Престанем ли да внимаваме, злото ще се промъкне в нашия живот, ще ни прояде отвътре и ще ни унищожи. — Тя погледна към Чиен, а в очите й се четяха умората и меланхолията й. — Не мисля, че напоследък сме особено бдителни.
Търговецът се загледа недоумяващо в нея, ала младата жена не се впусна в по-нататъшни обяснения. Мъжът започна да си играе с полите на наметалото си — сигурен знак, че се чувстваше неловко. Мълчанието им продължи, докато търговецът най-накрая не проговори.
— Зила вече е зад нас — рече той, — и пътят на юг отново се разширява. Май вече е време да ни кажеш къде искаш да отидеш. Трябва да знаем, за да преценим дали трябва да се отбиваме някъде за провизии и за да можем да изберем най-добрия маршрут.
Мишани се съгласи; в крайна сметка, Чиен едва ли бе в състояние да стори нещо, дори и да искаше да я предаде.
— Трябва да отида в Лаляра — каза младата жена. — Там можете да ме оставите и аз ще смятам, че дългът ви към мен е изпълнен, както подобава.
— Не и докато не се уверя, че сте стигнали безопасно до крайната си цел, госпожице Мишани — настоя Чиен. — Докато не видя, че сте под грижите на някой, който е в състояние да поеме отговорността за благополучието ви.