Девойката се засмя.
— Много сте внимателен, Чиен ос Мумака, но в Лаляра няма никой, който да отговаря на тези ваши изисквания. Делото ми засяга само мен и не мога да ви кажа нищо, защото съм обвързана с обещания, които не мога да наруша.
Реакцията му я изненада приятно. Мишани очакваше спътникът й да се оскърби — понякога се държеше досущ като малко дете — ала ето че само се усмихна едва забележимо и каза:
— Тогава ще започна да ценя още повече тези последни дни, които прекарвам във вашата компания.
— Както и аз — отвърна младата жена. Думите й бяха плод не толкова на искреността, колкото на вежливостта, ала въпреки всичко не можеше да отрече обстоятелството, че харесваше Чиен. Не беше особено разумно да се привързва към потенциален противник, ала точно тази неизвестност правеше отношенията им особено интересни. Той беше интелигентен и остроумен, а и Мишани не можеше да отрече, че се възхищаваше на успеха, който търговецът бе постигнал. Той бе преодолял обстоятелството, че е осиновен от опозорено семейство, и бе превърнал рода Мумака в голяма икономическа сила благодарение на собствените си качества.
Обаче, въпреки всичко това, за младата жена щеше да е голямо облекчение да се отърве от него. През цялото това време живееше в страх да от момента, в който скритите му намерения щяха да се проявят.
Събеседникът й се извини и отиде да размени няколко думи с подчинените си, оставяйки Мишани насаме с мислите й. Те бързо полетяха към онова, което щеше да стори, веднъж след като пътищата им с Чиен се разделяха.
Трябваше да се срещне с баракс Зан ту Икати, истинския баща на Лусия. И, ако нещата се развиеха добре, трябваше да му съобщи, че дъщеря му е жива — и че Мишани знае къде се намира тя.
Задачата беше доста деликатна и щеше да постави дипломатическите й умения на сериозно изпитание — може би най-сериозното през живота й. Рискът беше неизмерим, а бремето на отговорността, която бе поела — огромно. Младата жена нямаше да се осмели да му разкрие, че знае нещо за Лусия, докато не се увереше, че бараксът ще постъпи така, както те искаха. Ако не изиграеше както трябва ръката си, щеше да се превърне в заложничка на Зан; а след като я разпитаха, най-вероятно щяха да я подхвърлят на личния му Чаросплетник. Бащата на Лусия можеше да поиска да доведат дъщеря му при него, или пък да изпрати войски в Лоното, което щеше да е катастрофално.
Ако се вярваше на слуховете, той бе станал още по-мрачен и затворен в себе си през последните години. Бараксът бе изоставил семейните дела, оттегляйки се в едно от именията си, разположено северно от Лаляра. Хорската мълва твърдеше, че е нажален заради смъртта на своята приятелка — и любовница, както разправяха мнозина — Анаис ту Еринима, бивша Кръвна Императрица на Сарамир. Мишани обаче знаеше по-добре.
Заелис бе станал свидетел на момента, когато Зан беше видял Лусия за първи път в градините на Императорската цитадела. Тогава и бащата, и дъщерята бяха разбрали на мига онова, което Анаис бе крила през всичките тези години.
Ала дори бараксът да искаше да възвърне дъщеря си, беше пропуснал възможността. Кръвната Императрица бе убита, а малката Престолонаследничка беше изчезнала сред възникналия хаос. Въпреки че трупът й не беше открит, се предполагаше, че момиченцето е загинало в пожара след експлозиите, разтърсили Цитаделата в онзи ужасен ден. Зан нямаше и най-бегла представа, че членовете на Либера Драмач бяха спасили дъщеря му.
Заелис бе оставил на Мишани решението дали дали да му каже, или не. Това беше тежко бреме. Обаче не можеха да държат Лусия в тайна завинаги, а ако успееха да привлекат Зан на тяхна страна, щяха да се сдобият с могъщ съюзник. Подготовката за момента, в който някогашната Престолонаследничка щеше да се появи на бял свят, щеше да отнеме доста време; тя изискваше години и Мишани играеше изключително важна роля в тази игра. След Зан тя щеше да отиде на посещение при рода Еринима, които също бяха заинтересована страна — все пак Лусия беше тяхна наследница, която смятаха за мъртва, а кръвните връзки бяха по-силни от всичко.
Ала първо трябваше да приключи със Зан. Едва тогава щеше да мисли за рода Еринима.
Настъпилото раздвижване в лагера я извади от мислите й. Неколцина от стражите бяха скочили на крака около огъня и се взираха в тъмнината над главата й, отвъд наредените в полукръг черни скали. Младата жена усети някакви вибрации в земята и секунда по-късно звукът достигна до ушите й. Копита, чаткащи по равнината.
Приближаваха се бързо. Всеки миг щяха да бъдат тук.
Първият залп от куршуми повали четирима от осмината мъже, които препускаха заедно с нея и Чиен. Огънят пречеше на хората на търговеца да различат враговете в заобикалящия ги мрак, докато същевременно ги превръщаше в лесни мишени за нападателите им. Мишани потърси закрилата на скалите секунда преди шест коня да ги прескочат, единият от които се приземи тежко на сантиметри от нея, точно върху рогозката, където бе седяла. Нападателите им се врязаха в лагера, размахвайки мечовете си, и съсякоха още един от стражите; после минаха през палатката на Мишани, сривайки я със земята, и отново се изгубиха в мрака.