— Изгасете този огън! — изкрещя Чиен. Той разрита горящите съчки, след което яростно започна да ги тъпче. Един от оцелелите стражи изля котле вода върху огъня, намокряйки и ботушите на господаря си, докато останалите двама мъже се прицелваха с пушките си. Нейде отвъд полезрението им враговете им презаредиха оръжията си, готови да дадат втори залп. Светлината изведнъж помръкна при потушаването на пламъците и над лагера се спусна мрак.
— Госпожице Мишани? Ранена ли сте? — извика търговецът, ала младата жена не отговори. Вече се беше покатерила върху ниските скали от другата страна на бивака им, търсейки подходящо скривалище. Сърцето й бумтеше в гърдите като обезумяло, изпълвайки я със същия страх, който бе почувствала, когато похитителите се бяха вмъкнали в градската къща на Чиен. Дали тези мъже бяха същите като онези? Нея ли търсеха? Мишани подозираше, че е така.
— Мишани! — извика отново Чиен, а гласът му бе пропит с отчаяние. Тя изпита внезапен импулс да му отговори, ала не й се искаше да разкрива местонахождението си. В момента спътниците й се намираха на открито и това ги превръщаше в лесни мишени за нападателите. Трябваше да използва това предимство.
Изведнъж дочу някакво нервно изпръхтяване и изведнъж си спомни за конете. Бяха завързани за един кол недалеч от бивака. Дори ги виждаше, стига да напрегнеше зрението си — призрачни сини форми, които потропваха нервно. Ако Шинту бе милостив към нея, седлата все още щяха да бъдат на гърбовете им; Чиен бе наредил на стражите да разпъват палатката й, преди да са разседлали жребците. Презрението й към спането на открито можеше да й спаси живота.
— Мишани! — извика за трети път търговецът. Младата жена отбеляза със задоволство, че така спътникът й привличаше вниманието върху себе си. През една пролука в скалите забеляза, че Чиен и оцелелите стражи са заели позиции, насочили пушките си навън. Ала ездачите не ги нападаха. Изгасянето на огъня бе направило задачата им доста по-трудна. Мишани благодари на лунните сестри, задето бяха решили да не излязат в небето тази нощ, след което започна да пълзи към конете.
Шестте метра, които трябваше да прекоси, й се сториха като цял километър, и тя тръпнеше от ужасното предчувствие, че всеки момент ще усети внезапния удар на куршума и светът ще престане да съществува за нея. Противно на очакванията й обаче този миг така и не настъпи. Тя изхлузи поводите на жребеца си от кола и се качи на седлото с такава безшумна грация, че изненада дори и себе си.
В този момент започна втората атака.
Неприятелите ги връхлетяха от три страни, яздейки по двойки. Единият мъж от всяка двойка носеше пушка, а другият — меч. Те стреляха, докато галопираха стремително към скалите, а хората на Чиен им отговориха със същото. Дали защото късметът им се усмихна, или понеже враговете им мереха лошо, защитниците се представиха по-добре — никой от тях не беше ранен, докато те бяха успели да повалят един кон, който прегази ездача си. След това обаче дойде ред на мечовете и стоманата закънтя срещу стомана на фона на виковете на сражаващите се. Мишани, която бе застинала неподвижно от началото на второто нападение, защото се страхуваше да привлече вниманието върху себе си, заби пети в хълбоците на животното и то се понесе внезапно напред, оставяйки я без дъх. Прохладният вятър развя косата зад гърба й като вимпел и младата жена се гмурна в гъстата тъма.
Тогава изведнъж — очите й още не можеха да се нагодят към мрака — около нея изникнаха други коне, които препречиха пътя й, а някаква ръка сграбчи юздата на жребеца й, който се закова на място. Конете на хората около нея също спряха, а ездачите им насочиха пушките си към нея. Мишани забеляза как още мъже тичат към лагера и сърцето й се сви при мисълта за Чиен. Той и стражите му бяха обречени да загубят.
Някакъв висок, широкоплещест мъж — същият, който бе спрял коня й — я загледа преценяващо. Тя не можеше да различи лицето му, ала въпреки това му хвърли изпепеляващ поглед.
— Госпожица Мишани ту Коли — произнесе той по онзи гърлен начин, характерен за жителите на Новоземие. — Я виж ти!