Седемнадесета глава
Град Зила се издигаше на южния бряг на река Зан, мрачен и неприветлив. Беше разположен до устието на голямата река, където водите, започнали осемстотинкилометровото си пътешествие от планините Тчамил, се вливаха в океана. Не беше красиво място, защото първоначалното му предназначение имаше военен характер — Зила трябваше да е бастион срещу народа угати, които владееха земята, преди настоящите обитатели на Сарамир да я отнемат от тях, и охраняваше шийката между крайбрежието и Гората на Ксу, докато първите заселници строяха град Бараск на север. Макар и да беше на повече от хиляда години, макар че стените му многократно бяха срутвани и наново издигани, Зила продължаваше да има същото мрачно излъчване, каквото имаше и в самото начало. Той бе студен и потискащ.
Градът бе построен върху билото на висок хълм, чиито стръмни склонове се издигаха полегато от юг, за да се спуснат почти отвесно към речния бряг на север. Заобикаляше го непристъпна стена от черен камък, зад която се гушеха увенчаните с червени керемиди покриви на сградите, а в центъра му се издигаше неголямата цитадела. Улиците на селището наподобяваха концентрични окръжности с неправилна форма, а всички постройки бяха изградени от здравата местна скала, което бе доста необичайно на фона на лекия камък и дървесината, използвани в архитектурата на повечето региони на империята. Двете порти на града бяха затворени и по-голямата част от жителите му се бяха отдръпнали зад защитата на стените, докато правеха последните приготовления за приближаващата буря. Зила се готвеше за бой.
Императорските войски се приближаваха.
Беше ранна утрин, освежена от приятен, топъл дъждец, когато Мишани и мъжете, които я бяха пленили, стигнаха до подножието на хълма, където се издигаше градът. Там вече ги очакваха дузина войници, строени в редица.
Ездачите скочиха от конете си.
— Баккара! — извика предводителят им и килна леко главата си настрани. Това бе типичен за Сарамир поздрав, използван между възрастни с еднакъв социален статус. — Вече се чудех дали ще се върнеш навреме. Затваряме последната порта по пладне.
Човекът, към когото се беше обърнал — онзи същият, който бе спрял жребеца й, водачът на отряда — направи крачка напред и го потупа приятелски по рамото.
— Да не би да си мислиш, че ще се оставя да ме заключите отвън и да пропусна забавлението? — извика той. — Пък и вътре има повече храна, отколкото в цял Сарамир, приятелю! Гладен войник битка не прави.
— Трябваше да се досетя, че ще бъдеш там, където е кльопачката — каза другият усмихнато. После, забелязвайки Мишани, добави: — Виждам, че си донесъл не само провизии. А този там е имал и по-добри дни — каза, загледан в Чиен, който се поклащаше окървавен на седлото си.
— Нямаше да види никакви дни повече, ако не бяхме пристигнали навреме — рече Баккара, хвърляйки бърз поглед към търговеца. — Разбойници. Успяхме да спасим само тези двамата.
— Е, надявам се, че изпитват гореща благодарност към теб — каза мъжът, погледна многозначително към Мишани и смигна на другаря си. — Поне единият от тях.
Младата жена го дари с такъв леден поглед, че усмивката бързо се изпари от лицето му. Баккара се засмя гръмко.
— Опасна е, нали? — избоботи той. — Няма да ти се отрази добре, ако й се подиграваш. Това са благородници, да те предупредя аз.
Посрещачът им изгледа намръщено Мишани.
— Влизайте тогава — извика на отряда. — Аз ще се погрижа за конете ви.
Мишани и Чиен поеха по каменните стъпала, водещи до портите на Зила, заедно с придружаващите ги войници. Раните на търговеца правеха изкачването му доста трудно, но Баккара нареди на двама от хората си да му помогнат. Въпреки това напредваха бавно.
Младата жена погледна към надвисналите зъбери на Зила. Водеха ги в един обхванат от размирици град, който съвсем скоро щеше да бъде връхлетян от войските на империята. Тя не знаеше дали да благодари на Шинту, бога на късмета, или да го прокълне.
Мъжете, които ги бяха нападнали, несъмнено бяха изпратени от баща й, макар че тя премълча това пред Баккара. Не й се вярваше разбойниците да изберат група, в която има деветима въоръжени мъже, когато биха могли да нападнат който си искат от десетките невъоръжени пътешественици, нощували из равнините миналата нощ. Освен това действаха прекалено целенасочено и бяха твърде малко на брой. Разбойниците никога не нападаха враг, който ги превъзхождаше по численост.
Нямаше никаква представа как бяха успели да ги проследят толкова далеч, ала това, което я смущаваше най-много, бе, че бяха съумели отново да се доберат толкова близо до нея. Ами ако беше в палатката, когато я овършаха с конете си? Беше повече от ясно, че баща й вече не го беше грижа дали ще се върне при него жива или мъртва. Мишани усети как при тази мисъл ножът на мъката разряза бавно корема й. Беше ужасно да признае подобно нещо пред себе си.