Отмина Коледа! Отмина и зимата. Пред малката бръснарница клиентелата растеше. Пеци беше на върха на щастието, а съседът му Киро бе на върха на отчаянието.
Някъде в началото на май, нова и неочаквана среща ги събра пред бръснарницата. Тежко маневрирайки с кормилото на велосипеда, Пеци превозваше едно тъмнокафяво жално блеещо агне. Като видя Киро се провикна бодро:
— Иде Гергьовден, бе началник! Трябва да спазим традицията!
Гледайки невинното агънце, на Киро му причерня от глад.
— Жената ме натиска да продаваме лозето. И двамата сме без работа и няма какво да се яде.
— Бе нали ти казах да станеш президент! Почвай далаверата и си гледай кефа!
Това преля чашата на Кировото търпение.
— Абе, ти бъзикаш ли се с мен, бе човек?
— Я погледни! Зад бръснарницата ще вдигам нов бизнес обект. Жената ще продава там дамско бельо и разни други дреболиики. Ама ме е страх да правя фирма на нейно име. Каквато е шушумига, ще ми донесе някоя беля. Аз ще бъда президент на двата обекта!
— Какъв президент си ти бе? Я се виж! Президент с алаброс „а ла Елвис Пресли“ и мустак „а ла Радж Капур“. Такава скица прилича ли на президент? Всеки ден се гледаш на огледалото! Е, какво ще кажеш?
В близките пет години никой още не беше отправял такава обида към Пеци. Явно самочувствието му и друг път бе накърнявано с тези конкретизиращи забележки, защото лицето му изведнъж почервеня, очите му се опулиха и устата му избълва:
— Ай сиктер бе нещастник такъв! Ела ти да се огледаш, за да видиш какъв мизерник си!
След тези, така тържествено изречени реплики, на Пеци му стана ясно, че е загубил завинаги евтината си поддръжка на бръснарския инвентар.
Киро пък бе напълно наясно, че Пеци от тоя момент престава да бъде неговия персонален Фигаро. Ще трябва жена му да тренира върху обраслия му с косми врат с оная стара изхабена ножица. Няма начин! Това е положението!
Възмущението му бе така изпепеляващо, че минавайки покрай кебапчийницата пусна леко и непринудено следното изречение:
— Мамка му и на това мазно президентско копеле!
Ръцете на двамата изгладнели, седнали край масата на кебапчийницата мъже замръзнаха с по едно вдигнато към отворените им уста кебапче. Като всеки интелигентен, с морални задръжки човек, Киро мигом осъзна сторения фал. Поогледа се и стреснато си каза: „Всичко е както си го пише по наказателен кодекс. Пред двама свидетели, ти Коро, напсува държавния глава!
Какво пък, при толкоз много президенти и президентчета в тая гладна България, иди докажи, че псувнята се отнася именно за него! А-а-а ми! Хайде де!“
Продължавайки да разсъждава по тоя въпрос, Киро вдигна ръка, почеса се по тила, и се засмя високо и от сърце.
Смехът му бе така жизнерадостен и завладяващ, че ако го беше видяла жена му от някъде, щеше да реши, че е откачил. Изпосталелият от глад безработен инженер не беше се смял така цели две години.