Вечерта, за която става дума, на вратата стоеше Принс. Бяха упражнили върху него натиск и той още не можеше да се отърси от изненадата, че се е съгласил да поеме длъжност, покрай която имаше изгледи само да загуби половината от приятелите си, за да угоди на другата половина. Трима-четирима от тези, които беше отказал да пусне, бяха негови познати от находищата и пъртината — добри другари, но не съвсем подходящи за такова отбрано общество. Той тъкмо размишляваше, че трябва час по-скоро да се откаже от възложената му задача, когато под фенера бързо мина една жена. Фреда! Можеше да се закълне, че това бяха нейните скъпи кожи, нима не му беше и толкова добре познат този наклон на главата! Никога не би могъл да допусне, че тя може да дойде! Беше я смятал за по-умна й че няма да се изложи на унижението да я върнат или, ако влезе, на презрителното държане на жените. Той поклати глава, без да проверява, познаваше я твърде добре, за да сгреши. Но тя се доближи повече, повдигна черното си копринено домино и бързо го спусна. За една мигновена, безкрайна секунда той видя нейното лице. Нетоку-така,в цялата околност хората говореха, че Фреда си играела с мъжете, както някое дете със сапунени мехури. Не се Промълви нито дума. Принс се дръпна да й даде път, а след една-две минути, възбуден, с несвързани думи той вече се отказваше от задължението, което не бе спазил.
Една жена с гъвкава снага, стройна, със сила, скрита във всяко ритмично движение, ту се спираше пред една група, ту се вглеждаше в друга и неспокойно обикаляше веселящите се. Мъжете познаваха скъпите кожи и се удивляваха — тези, които би следвало да бъдат в комисията за допускане на гостите; но те предпочитаха да си мълчат. Обаче с жените не беше така. Техните очи забелязваха по-добре извивките на тялото, отликите в стойката и долавяха, че тази фигура не им е позната, непознати са и скъпите кожи. На излизане от столовата, където всичко бе готово за вечеря, госпожа Макфи забеляза изведнъж как търсещите очи блеснаха през прорезите на копринената маска .и трепна. Помъчи се да си спомни къде е виждала такъв поглед и пред нея изникна живият образ .на една горда и непокорна грешница, с която беше се спречкала веднъж при безуспешен опит да спаси душата й.
И така тази добродетелна особа тръгна по стъпките й, обзета от ожесточен и благочестив гняв, и в края на краищата се намери пред госпожа Епингуел и Флойд Вандерлип. Госпожа Епингуел току-що беше намерила удобен случай да поговори с този господин. Беше решила сега, когато Флоси бе тъй близо, да действува без заобикалки и един малък нравоучителен разговор тъкмо вече гъделичкаше крайчеца на езика й, когато те двамата станаха трима. Тя забеляза, и то с удоволствие, лекия чуждестранен акцент в обръщението „Извинете!“, с което облечената със скъпи кожи жена внезапно й отне Флойд Вандерлип, и учтиво кимна в знак на съгласие те да се дръпнат малко настрана.
Точно тогава добродетелната ръка на госпожа Макфи се вдигна и със замах свали черното домино на жената. Чудно лице и бляскави очи се откриха за смълчаното любопитство на онези, които гледаха в тази посока, а това бяха всички. Флойд Вандерлип бе много смутен. Положението изискваше незабавно да направи нещо като човек, който цени своето достойнство, но той съвсем се обърка. Флойд Вандерлип гледаше безпомощно наоколо си. Госпожа Епингуел бе озадачена. Тя не можеше да разбере. Някой трябваше да даде някакво обяснение и госпожа Макфи не закъсня да го направи.
— Госпожо Епингуел — пискливо прозвуча келтският й глас, — за мене е голямо удоволствие да ви запозная с Фреда Молуф, госпожица Фреда Молуф, доколкото ми е известно.
Фреда неволно се обърна. С открито лице тя се чувствуваше като насън, гола, с обърнати към нея покрити лица и святкащи очи на сключилия се наоколо кръг от маскирани хора. Струваше й се, че е заобиколена от глутница гладни вълци, готови да я повалят долу. Може някой да я съжалява — помисли си тя и тази мисъл я ожесточи. Много повече би предпочела да я презират. Тя беше смела, тази жена, и макар да беше достигнала жертвата си вътре в самата глутница, пред госпожа Епингуел и въпреки госпожа Епингуел, тя не можеше да се откаже от плячката си.